Светът в теб12 май 2017

Голямата малка тайна на отказа

Отхвърлянето ни отваря очите за новото, важното е да разберем урока

Отказът. Сблъскваме се с него при общуване с приятели и близки, в образователния процес, на работа, в романтичните отношения. Отказите могат да променят погледа ни към нас самите, да ни отнемат решителността и даже да ни накарат да се откажем от мечтите си.

Предлагам ви една по-различна гледна точка по темата.

Десет години работех за голяма и много известна медийна компания, сключвах краткосрочни граждански договори. С течение на времето стана ясно, че както и да работя, никога няма да се издигна в кариерната стълбица. Много от колегите ми се движеха напред и нагоре, получаваха постоянни трудови договори и стабилни позиции. На мен ми трябваха месеци изпитателен срок, за да получа граждански договор. Помолих да ми се даде възможност да мина обучение в курсове за режисура и снимачна техника, както и да напиша сценарий. Получих отказ. Моите идеи или бяха отхвърляни, или ги разработваха други хора.

Времето вървеше, виждах че кой знае защо ми възлагат все по-малко и по-малко задачи. Работех все по-напрегнато и по-напрегнато, опитвайки се нещо да докажа. Цялото си свободно време посвещавах на придобиването на нови умения, които биха ми послужили в работата.

Бях изтощена и демотивирана. Почнах да пия успокоителни.

Абсолютно не разбирах: вършех огромна работа и бях добросъвестна. Какво се случваше с мен? Какво правех не така както трябва?

Започнах да разбирам, когато предвид опита и знанията ми, ме наеха да съм бекстейдж мениджър на детска програма. След девет месеца, когато програмата набра рейтинг, дадоха позицията ми на колега, който и понятие си нямаше от това. Когато имейлът с новото назначение пристигна в моя отдел, колегите ме попитаха: „Аманда, защо не назначиха вас за мениджър?" Нямах отговор.

Движех се като в мъгла, излязох извън сградата. И чак тогава ми светна

и получих отговора – те просто не искаха да ме вземат!

Казвали са ми го в продължение на десет години, но не съм искала да го чуя и съм го игнорирала. Погледнах в прозорците на съседната сграда и видях много различни хора да се занимават със своите си неща и сякаш пред мен с неонови букви във въздуха се изписа: „Няма място за теб тук!“ Разсмях се. Как може да не съм го забелязала толкова време!

Често се оказваме в подобни ситуации. Колко пъти отказваме да видим, че не ни искат, независимо че е очевадно. Нашата самооценка се засяга, когато чуем отказ. Мислим си: „Как смееш!“ или „Ще ви покажа на какво съм способен!“ Искаме да докажем правотата си. Жадуваме да се самоутвърдим – за сметка на онази част от нас, която познава истинската ни ценност и е достатъчно силна, за да ни накара да си тръгнем.

Да разгледаме следната ситуация: срещаме се с някого, който ни харесва наистина и започваме да строим планове за бъдещето. Но след няколко седмици или месеци усещаме, че отношението на партньора към нас се променя. Охладнява пред очите ни. Затваря се, отдръпва се. Паникьосваме се. Търсим причината. Натъжаваме се. Молим приятелите си за съвет. Полагаме нови усилия да освежим връзката. Даваме най-доброто от себе си с надеждата, че още малко и нещата пак ще бъдат същите като в началото... Самозалъгваме се, че още малко и ще убедим с поведението и чувствата си отсрещната страна, че си подхождаме идеално. Само да ни се даде още малко шанс.

Това не работи. Тази стратегия не ни кара да се чувстваме по-добре.

Стигнахме до голямата малка тайна на отказите, с които се сблъскваме през живота си. Ако разберем и приемем това, ще получим нов поглед върху отказите в миналото си и как да се отнасяме към тях в бъдеще.

Когато някой ви отхвърля, това се случва, защото не си подхождате – просто другият човек го е разбрал пръв. Вие също сте щели да го забележите, но по-късно.

Осъзнаването на несъвместимостта е нещо добро, тъй като спасява и двете страни от загуба на време.

Причината, по която сте отхвърлени, няма значение. Често това не е заради ваш недостатък, а заради проблемите на другия човек. Тогава защо да се губи време и да се произвежда тревога за причините?

Не всички са в състояние открито и честно да откажат. Много хора се боят от пряка конфронтация и се опитват да намекнат по заобиколни пътища за намеренията си. Дори да е така, трябва да признаем, че понякога и самите ние се правим, че не забелязваме намеците. Колко време и емоционална енергия бихме си спестили, ако се научим да преглъщаме гордостта си. И да си даваме ясна сметка за реалната ситуация!

Когато се върнах в офиса, след като престанах да се смея, останах на тази работа още месец и внимателно анализирах това, което правя, но с широко отворени очи и започнах да разбирам, че компанията е права. Не бях подходяща за работа в нея. Моите възгледи и ценности не съвпадаха с това, което се изискваше от мен.

Те бях видели това първи, но го видях и аз, макар и по-късно.

След като напуснах фирмата, можех свободно да правя това, което исках наистина. Най-после станах телевизионен режисьор и започнах да снимам късометражни филми, насочени към темата как да помагаме на другите. Това никога не би се случило, ако бях останала на предишната си работа, постоянно стремейки се да преодолявам отхвърлянето. Ако го бях направила по-рано, нямаше да пропилея десет години в напразни надежди, че някога ще ме оценят.

Следващия път, когато получите отказ, не бързайте да реагирате спонтанно.

Анализирайте ситуацията. Бъдете готови да се смирите с отказа, защото те са прави. Това не е вашето място. Респективно – това не е вашият човек.

Разбира се, отхвърлянето в повечето случаи е болезнено. Много болезнено. Но ако вие постоянно си напомняте, че и вие самите рано или късно ще стигнете до това убеждение за неподходящо партньорство, все едно дали става дума за човек или работа, ще сте доволни, че сте спестили време. И ще сте много по-добре подготвени за избора на по-нататъшни действия и посока.

А най-хубавото е, че ще получите възможност да намерите хора (колеги, приятели или любовни партньори), които да ви ценят, да споделят възгледите ви и да ви позволяват да израствате, процъфтявате и да реализирате своите уникални способности.

Източник: Amanda Graham