Заради разочарованията, произтичащи от възпитанието ни още като деца, сме склонни да вярваме, че не сме нито ценни, нито достойни да бъдем обичани такива, каквито сме, и тогава се виждаме принудени да си създадем идентичност според очакванията на тези, от които се чувстваме отхвърлени — нашите родители, пише една от героините на Хорхе Букай и Силвия Салинас - Лаура, до своя колега психотерапевт Фреди в романа „Да обичаме с отворени очи".
Тази идентичност не е достатъчна, за да ни аплодират, затова създаваме втора, компенсаторна идентичност, която предизвиква появата на трета и четвърта, и това продължава, докато се стигне до онази, която ще получи одобрението на възпитателите, защото вярваме, че така ще ги накараме да ни обичат: измисляме идентичност, която е достойна за обич, въз основа на убеждението, че такива, каквито сме, не заслужаваме тази любов, пише Букай.
Така той обяснява причината, поради която когато хората влязат в интимна връзка, искат партньорът да потвърди тяхната компенсаторна идентичност. Боят се, че другите могат да видят кусурите им, че ще разберат, че не са такива, каквито се показват, и следователно не заслужават любов.
Решението е да съберем смелост и да се отърсим от предполагаемата си идентичност, да станем част от света, без да изискваме от себе си да отговаряме на тази идентичност, като откриваме сами себе си във всеки миг и наблюдаваме собствените си действия, споделя героинята на Букай Лаура.
Според нея идентичността е нещо, което си измисляме и което ни кара да страдаме, защото изисква от нас да се съобразяваме с нея. При среща с потенциален партньор ние се плашим, правим всичко възможно за да я провалим, понякога подсъзнателно. А истинското ни вътрешно страстно желание е за една топла среща без маски, без заблуда, тук и сега, без прекалени очаквания. Обаче рискът да пострадаме има много висока цена, да се разкрием, да бъдем себе си и да се слеем с другия ни пречат двете големи чудовища - отхвърлянето и изоставянето.
Според Букай трудното е, когато искаме да сме с някого, а все още не сме го открили. Той предполага, че усилието, което трябва да приложим, за да преодолеем подобна ситуация, водеща ни до изолация и самота, е да престанем да се страхуваме от отдаването. Защото това е пътят на живота.
Страхът пред отдаването, тъпите ни реакции, за да избегнем среща, конфликтите, които създаваме, за да се дистанцираме, фалшивите заблуди и самозаблуди саботират действията ни по посока да споделим живота си с друго човешко същество.
„Когато искаме да сме с някого и той е до нас, всичко е толкова красиво. Но когато това не става, болката ни се струва по-непоносима от всяко друго страдание. Ето защо понякога възпираме изкушението да бъдем спонтанни и търсим сигурността, затворени в нашата стара, уютна и подредена самоличност", казва Букай.