Светът в теб1 април 2018

Да бъдеш самия себе си е най-големият страх на човека

Продължаваме да търсим и да търсим, когато всичко е вече вътре в нас

По колко пъти принуждаваме съпрузите, децата или родителите си да плащат за една и съща грешка? Всеки път, когато си спомним за грешката, ние отново ги обвиняваме и им изпращаме всичката емоционална отрова, породена от несправедливостта, и после ги принуждаваме отново да платят за грешката. Справедливост ли е това? Съдникът в ума греши, защото системата от вярвания, кодексът греши. Целият сън почива върху фалшив закон. Деветдесет и девет процента от складираните в умовете ни убеждения не са нищо друго, освен лъжи, и ние страдаме, защото вярваме на всички тези лъжи. Това разказва във фундаменталния си труд „Четирите споразумения" Мигел Руис.

В съня на планетата е нормално хората да страдат, да живеят в страх и да създават емоционални драми. Външният сън не е приятен сън; това е сън, изпълнен с жестокост, страх, войни и несправедливост. Индивидуалните сънища на хората се различават, но като цяло са предимно кошмари. Ако се вгледаме в човешкото общество, виждаме едно много трудно за живеене място, защото го управлява страхът. Из целия свят срещаме човешко страдание, гняв, отмъщение, наркомании, насилие по улиците и огромна несправедливост. Макар да съществува в различна степен в различните държави, страхът контролира външния сън.

Ако сравним съня на човешкото общество с описанието на ада във всички световни религии, откриваме, че са абсолютно еднакви. Религиите рисуват ада като място на наказание, място на страх, болка и страдание, място, където огънят те изгаря. Огънят е породен от произтичащите от страха емоции. Винаги, когато изпитваме гняв, ревност, завист или омраза, ние усещаме изгарящия ни огън. Живеем в адски сън.

Ако приемем ада за състояние на ума, тогава той е навсякъде около нас. Другите може да твърдят, че ако не правим, каквото са ни казали да правим, ще отидем в ада. Не е вярно! Ние вече сме в ада, включително и онези, които ни заплашват. Никой не може да изпрати някого в ада, защото вече сме в него. Наистина, другите могат да направят ада още по-лош. Но само ако го позволим.

Всеки човек си има свой собствен индивидуален сън и също като колективния сън, той често се управлява от страха. Учим се да сънуваме ада в собствения си живот, в индивидуалния си сън. Разбира се, тези страхове се проявяват по различни начини при всеки човек, но всички изпитваме гняв, ревност, омраза, завист и други негативни емоции. Индивидуалният ни сън може да се превърне в постоянен кошмар, в който страдаме и живеем в страх. Но не е необходимо да сънуваме кошмари. Можем да се насладим на приятен сън.

Цялото човечество търси истина, справедливост и красота. Обречени сме вечно да търсим истината, защото вярваме само в складираните в умовете ни лъжи. Търсим справедливост, защото в системата ни от вярвания няма справедливост. Търсим красота, защото, независимо колко красив е човекът, ние не вярваме, че той притежава красота. И продължаваме да търсим и да търсим, когато всичко е вече вътре в нас. Няма истина, която да открием. Тя е навсякъде около нас, но поради складираните в умовете ни споразумения и убеждения сме неспособни да я видим.

Не виждаме истината, защото сме слепи. Заслепяват ни всички онези фалшиви убеждения в нашите умове. Изпитваме необходимост да бъдем прави и да изкараме другите криви. Доверяваме се на онова, в което вярваме, и нашите убеждения ни обричат на страдание. Сякаш живеем в мъгла, която не ни позволява да видим по-далеч от носа си. Живеем в мъгла, която дори не е реална. Тази мъгла е сън, собственият ви сън за живота — убежденията ви, всичките ви представи за вашата същност, всичките ви споразумения с другите, със себе си и дори с Бог.

...Не можем да видим кои сме всъщност; не можем да осъзнаем, че не сме свободни. Ето защо хората се съпротивляват на живота. Да бъдеш жив е най-големият страх на човека. Смъртта не е най-страшното за нас; най-големият ни страх е да поемем риска да бъдем живи — риска да бъдем живи и да изразяваме истинската си същност. Да бъдеш самия себе си е най-големият страх на човека. Научили сме се да живеем, опитвайки се да удовлетворим изискванията на другите. Научили сме се да живеем според представите на други хора от страх, че няма да ни приемат и няма да бъдем достатъчно добри за някой друг.

Из "Четирите споразумения", Мигел Руис