Събития22 август 2017

Виното беше лято, хванато и запушено с тапа

97 години от рождението на Рей Бредбъри

„Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „Франкенщайн", ми е майка." Така се представя Рей Бредбъри (22 август 1920 г. - 5 юни 2012 г.) – велик представител на световните научни фантасти. Първият му разказ „Pendulum" е публикуван през 1941 г. в съавторство с Хенри Хъс. Сборникът „Марсиански хроники" излиза през 1950 г. Светът чете в захлас и до днес шедьоврите му „451 градуса по Фаренхайт", „Смъртта е занимание самотно", „То дойде от далечния космос", „Дървото на вси светии" и много други. Нека отпием малко от божественото „Вино от глухарчета":

Времето хипнотизира. Когато си деветгодишен, струва ти се, че винаги си бил на девет и всякога ще бъдеш. Когато си на трийсет, струва ти се, че всякога си бил закрепен на този светъл ръб на средната възраст. А станеш ли на седемдесет, винаги и завинаги си на седемдесет. Човек живее в настоящето, той е впримчен в своето младо "днес" или в старото си "днеска", но друго "днеска" на този свят не съществува.

Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято.

Важно е не това мое аз, което лежи сега тука, а онова мое аз, което седи на ръба на леглото и гледа към мене, и другото мое аз, което е долу и готви вечерята, или е легнало в гаража под колата, или чете в библиотеката. Само новите части струват нещо. Всъщност аз днес не умирам. Човек, който е създал потомство, никога не умира. Аз още дълго време ще бъда тука. Хиляда години от днес ще минат и цял един град от моето потомство ще гризе киселици в сянката на евкалиптите.

Винаги съм вярвала, че истинската любов е любов между два ума, макар че тялото понякога отказва да го признае. Тялото води самостоятелен живот. То живее единствено, за да се храни и да очаква нощта. То е по същността си създадено, за да живее през нощта.

...човек не иска вечно да съзерцава залеза. Кой желае един залез да трае дълго? Кой иска все да е топло? Кой иска въздухът непрекъснато да благоухае? След време човек престава да го забелязва. По-приятно е залезът да трае една, до две минути. След това искаш да стане нещо друго. Разбираш ли, такъв е човекът, Лио. Как си могъл да забравиш това?

Когато остарееш като мене, тогава ще разбереш, че малките радости и малките неща струват повече от големите. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от стокилометрово пътешествие с най-бързия автомобил и знаеш ли защо? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които растат. Имаш достатъчно време да търсиш и да откриваш.