Ива Бонева, директор на ЦПО: „Различието е ценност, но заедно е по-добре!”

Вече 13 години Център за приобщаващо образование работи за най-важните и ценни същества на планетата – нашите деца. Каузата на ЦПО е, че всички трябва да учат със своите връстници, да получават качествено образование и да се чувстват добре в училище, приобщени и ценени.

Здравейте! Бихте ли обяснили какво всъщност означава терминът „приобщаващо образование”?
Терминът, съгласно закона за училищно и предучилищно образование, който е в сила от 2016 г., означава, че прави училището желано и достъпно за всички деца. Това е образование, което помага на учители, родители и ученици да намерят своето място в училище и да се чувстват добре там. То създава среда, която е подкрепяща за всеки един участник в учебния процес, независимо от пол, възраст, раса, културна принадлежност, език и т.н.
Всяко дете и всеки учител трябва да бъдат приобщени – всеки трябва да се чувства част от някаква общност. Всъщност ние направихме проучване през есента на 2018 г., което нарекохме „индекс на успешното училище”. И там изследвахме факторите, които карат децата да се чувстват добре и удовлетворени в училище, и изследвахме тяхното благополучие. Искахме да докажем, че в училище са важни не само академичните постижения и оценките, но и това какви социални и емоционални умения изгражда то в детето.
Един от факторите е, че в училището трябва да има усещане за общност, за един отбор. Друг е, учителите да са добронамерени и подкрепящи. Друг фактор е, когато равнището на агресивни прояви и тормоз е ниско. Последният е, когато има много извънкласни форми – екскурзии, лагери, изнесени уроци и т.н., така че отново всяко дете да може да усети успеха. Защото там, където това отсъства, там, където се гони само академичен успех, нивото на благополучие и удовлетвореност на децата е много ниско.
Всъщност е точно обратното. Идеята на приобщаващото образование е не да променяме децата, а да ги приобщим такива, каквито са. Т.е. фокусът не е върху децата, а върху средата. Искаме да променим средата така, че тя да е достатъчно гъвкава, че да приеме всяко различно дете. Средата в училище са възрастните. Философията на приобщаващото образование е, че различието е ценност и че заедно е по-добре. Социалната справедливост е в основата на едно по-социално общество. Така че изключени, посочени или набедени деца не трябва да има въобще, защото те порастват като такива възрастни.

Само 4% от българските училища имат добри нива на благополучие и удовлетвореност

Как се създава една наистина приобщаваща среда?
Има много практики и една от тях можем да опишем с термина „приобщаваща педагогика“. Тя използва много техники на преподаване, които помагат на всяко дете да си намери мястото. Такъв пример е работата по групи – вместо учителят да седи пред класа и да преподава, децата може да се разделят в различни групи и мога да дам пример.
Случва се бавно, трудно и не навсякъде. Една от основните причини е, че голяма част от учителите са с все още остарели нагласи и неприобщаващи. Средната възраст на българския преподавател е 55 г. Това са добри професионалисти, с много опит, които обаче са израснали в система, в която различните деца бяха отделяни. Сега учениците са много по-различни от предишните – по различен начин мислят, по различен начин се съсредоточават, изобщо имат други потребности в училище.
Това е най-трудното и точно това е моментът с промяната на нагласите, не сами при учителите, но и в обществото. Те самите учители са част от него. А обществото няма желание за социална справедливост. Ние сме и едно от обществата в света с най-висока степен на обществено недоверие – около 80%. Това означава, най-просто казано, че 80% от българите смятат, че на другите хора не може да се има доверие. А за приобщаващо образование се иска високо обществено доверие. Ако едно дете, особено до 4 клас, е агресивно – това е вик за помощ. Или има някакъв проблем вкъщи, или сензорни смущения. И тук идва работата в екип, защото един учител сам не може да се справи.
Задължително! Ако един първокласник бие останалите деца, то вероятността той да е малтретиран вкъщи е много висока. И това е престъпление според българското законодателство, но е като с домашното насилие – колко се преследва от закона, не е ясно.

Средната възраст на българския преподавател е 55 г. Това са добри професионалисти, с много опит, които обаче са израснали в система, в която различните деца бяха отделяни

Какво се случва в някое малко населено място, където например учителят се изправя и казва – „Вие биете детето си.” Какво приобщаващо образование може да има в среда, където всеки познава всеки?
Тук са две нещата – първо, дори и малките общности се променят, защото само допреди 20-тина години не можехме да си представим самотна майка или още повече - да роди без брак. Такива деца обикновено отиваха в помощни училища. Сега това е приемливо дори и в малките общности. А що се отнася до приобщаващото образование, то всъщност се случва най-лесно именно там, където хората се познават и подкрепят. Особено в места, където всяко дете е важно за училището, защото според броя на учениците се определя и издръжката му. Ако има домашно насилие, това обикновено се разбира и малката общност има капацитета да се справи с това, стига жертвите да не са от друга етническа група.
Има места, където това се случва просто чудесно, децата напредват, работят заедно и има добри постижения. Разбира се, има и обратната страна, често поради чист расизъм, неразбиране, страх от другия и т.н. Но детето е там, то вече е в училището. Така че ако то не получи подкрепа – за езика, за ред, как да се справи? Ако то още от първи клас е пренебрегвано, сложено на последния чин или усети негативно отношение, какъв шанс има въобще да напредне в училище?
Последните години се направи страшно много. Има да се извърви още много път, но смея да твърдя, че в момента успяваме да си партнираме. Разбира се, ние като НПО и изследователски център, сме доста по-нетърпеливи за някои промени. Виждаме много работещи практики в други държави, но за съжаление те или не могат или много бавно биха се приложили тук заради специфичните нагласи на българското общество.

Всяко дете и всеки учител, трябва да бъдат приобщени – всеки трябва да се чувства част от някаква общност

В много училища липсват дори рампи за деца с увреждания – как въобще говорим за приобщаване на едно такова дете, когато то дори няма физически достъп до училището?
Така е, да. Но това пак опира до нагласите. Става въпрос за огромно нежелание да се разбере, че физическият недъг няма нищо общо с интелекта и таланта на детето. Позицията – „От мен нищо не зависи” е много характерна. Ето това е, което трябва да се промени.
Споменатият модел на работа по групи е една такава практика. Виждала съм и техника на поставяне на „емоциометър” на вратата на класната стая и детето, влизайки в класната стая, отбелязва как се чувства. Учителят знае в какво настроение е то и как ще работи в час. Била съм в училища, където децата седят на земята, имат различни кътове за оттегляне. Няма го това изискване за пазене на тишина и дисциплина. Има шум, децата се вълнуват, говорят си, творят и т.н. в една много добре организирана работна среда.
Да, това съществува като в балон от родителски общности. Ние лично като радетели за споделено общество и образование, смятаме това за късогледо от страна на родителите и в ущърб на децата в дългосрочен план. Те ще са израснали в един балон, вероятно по-хубав, но това не е средата, в която са израснали всички останали. Да, сигурно има травми и болки, които могат да им се случат в училище, но има неща, които човек е по-добре да преживее в училище, отколкото на една по-зряла възраст, когато не е толкова адаптивен.

Нашата кауза като цяло е малко непопулярна, тя е за изграждането на едно по-справедливо училище и общество, което много трудно стига до индивидуалния дарител

Какви са вашите конкретни постижения като неправителствена организация?
Ние създадохме организацията през 2006 г. и за тези 13 години успяхме да променим много нагласи – на учители и деца. Работили сме с над 200 училища, имаме изградена общност от професионалисти за приобщаващо образование, която успява да наложи това образование в България. Отне ни цели 7 години да наложим и въведем дори термина „приобщаващо образование” и всъщност след това участвахме в създаването на закони и наредби.
Изцяло от външни дарители, не сме доставчик на услуга. Ние сме независими и нашето финансиране идва от датския фонд „Велукс” и от „Америка за България”. За съжаление и двата дарителя оттеглят финансирането си, поради различни фактори и пред нас стои огромният въпрос какво и как правим нататък.
Имаме и частни дарители, но те са малко. Нашата кауза като цяло е малко непопулярна, тя е за изграждането на едно по-справедливо училище и общество – идея, която много трудно стига до индивидуалния дарител.