Любов Миронова: Едно откраднато детство

- Българинът е много чувствителен на тема семейство. Детски градини съществуват има-няма от 140 години по нашите земи. Майката все още носи памет да има отговорност да отгледа децата си. Викаме приятел, баба, сестра да се грижи за детето. Идеята давам пари, получавам услуга „гледане на деца“ е по-скоро нова. Намесата на институции в отглеждането и постоянният натиск децата да са повече на държавата, отколкото на родителите, събужда напрежение. Дано напрежението да расте, защото трябва чутовно усилие и единение, за да се отблъсне това „отнемане“ на децата от родителите, което постепенно, леко и неусетно тече, като да свариш жива жаба в леко, но постоянно затопляща се вода. Внушението е: вие сте негодни и не се справяте, но ние знаем по-добре. Проблемът е кои са тези „НИЕ“. Кой е държавата? Министърът, служителите на министерството, НПО-тата, инспекторатите, социалните? И когато човек осъзнае, че НИЕ няма, а това са просто едни хора на заплата, които изпълняват външни политики; подписват документи, с които България се обвързва дългосрочно; продават бъдещето на децата ни... някак дано да дойде едно освестяване.
Преди църквата настойчиво се е бъркала в семейния живот, сега пък държавата. Бебето ще е инвитро, в сурогатна майка, от замразена яйцеклетка с материал от мъж, избран по каталог, и ще се роди със секцио… И се правят едни добри пари от цялото това нещо. Самотни родители, объркани деца, без корени… Дано българите да се бунтуват и противопоставят на цялата тази индустриализация на производство на деца и да бъдат традиционалисти. Децата да идват от любовта на двама души, които ще ги обичат и ще се грижат за тях с обич и отдаденост. Простите неща работят.

- Какво всъщност се случва? Темата е актуална не само у нас в момента, но и в световен мащаб.
- В световен мащаб се наблюдава провеждането на определени дискусионни политики, насочени към обезкореняване и разделяне. Те действат на няколко нива: семейство, род, държава и собственост.
Сегашните деца, т.нар. милениъли, методично биват фокусирани върху удоволствията. Вниманието им да е в удоволствия, а не в решаване на лични или обществени проблеми. Внушава им се да не си хабят енергията и парите за отговорности, а да се отдават максимално на живота, да „изживяват мига“ с подменено съдържание. Да не дават от себе си, а само да вземат, или както аз го наричам: „живот като в реклама“. Като гледа човек рекламите, все нещо му „дават“. Така не ти остава време да се обърнеш навътре и да си зададеш въпроси като: „Кой съм аз?“, „Откъде идвам и накъде отивам?“, „Аз това защо го правя?“. Прекъсва се връзката със себе си.
След това се отслабва родовата памет, включително чрез подмяна на образователното съдържание. Предметът „Трудово обучение“ например след прехода стана „Домашен бит и техника“, а вече е „Предприемачество“. Националната идентичност и любовта към родината са сведени най-често до политически патриотизъм, облечен в интереси.
Също тече внушение да нямаш собственост. Милениълите не искат да притежават апартамент, къща, кола. Искат да наемат, защото така могат да са мобилни и независими, днес да учат тук, утре да работят на друго място и т.н. Ползваш и не поддържаш. Мобилност, удоволствия и самота, защото другите хора и връзките носят проблеми и отговорности. Последствието е, че се прерязва връзката им с корените. Домът и идентичността, корените, които те крепят и ти дават стабилност в трудни моменти, се рушат методично. Като резултат тези деца са блокирани и объркани. Те стоят фиксирани в удоволствията, несигурни и нестабилни, понеже няма на какво да се опрат. Без корени човек става като пухче на топола, накъдето го духнат, натам се носи. Колкото са по-здрави корените, толкова е по-здрава короната.

- И защо се прави всичко това? Каква е целта на тези, които ни тласкат в тази опасна посока?
- „Разделяй и владей“ е стар принцип. Когато родът е силен и хората се сдружават лесно, трудно ги огъваш. Заветът на хан Кубрат. Когато родът не работи, но все пак има семейство, мъж и жена, обединени от любов, са по-силни, защото са си опора. Дори единият да загуби работата си или да се разболее, другият поема. Когато си сам, е много лесно да си уязвим, зависим, изпълнен със страх за старините си, склонен да правиш компромиси, за да си част от общност, която ти дава мнима сигурност. Самотна майка, работеща на държавна работа, е доста предвидима. Та, интересът в крайна сметка е малка група хора – един стадион – да ползват ресурсите на една държава за себе си, да държат останалите в контролирана бедност, за да им вземат душите за жълти стотинки. Това е така, откак свят светува, сега просто е по-зловещо заради финансистите и техните инструменти.