Докато го слушаш, трудно можеш да останеш безразличен. Димитър Гилев говори за историята така, както някога са говорили даскалите за отечеството – като за лично задължение. Учителят, историк и будител обикаля България, изнася беседи, среща се с деца, родители и преподаватели и непрекъснато повтаря една тревога: разказът за България в училище се свива, часовете не стигат, а все повече деца влизат в класната
стая без съзнание за корен, род и принадлежност.
– Какво не ти дава мира в учебниците и учебната програма и те кара да преподаваш толкова много допълнително съдържание?
– Проблемите са много. Като започнем оттам, че в нито един учебник не се обяснява ясно каква е ползата от историята. В пети клас децата отварят учебника и имат урок „Що е история?“, но е сухо обяснено. Едно десетгодишно дете трябва да разбере защо историята е важна за България, за българския род и за него самото.
На нас, учителите, които имаме национални чувства и дело да просвещаваме децата, ни е ясно колко е трудно в пети и шести клас да изградим това чувство, особено когато го няма у дома. И тук стигаме до корена на проблема – липсата на ценности и възпитание в семейството. Разбира се, имам ученици с прекрасни, стабилни семейства, които от малки ги учат на култура, обичаи, вяра, история и памет. Но голям процент деца идват в училище без основа. И с кратките часове, кратките уроци и сухия материал възпитанието се превръща в тежка борба. Истинските учители, които милеем за децата и за отечеството, се борим с тези проблеми всеки ден. Всеки ден.
Когато разгръщам старите учебници от времето на Княжество и Царство България, виждам как отечеството е представено като висша ценност. Детето се възпитава с мисълта, че един ден ще бъде необходимо на отечеството си. За това са нужни първо просветени родители, които да положат националното чувство, а след тях учителите да го доизградят. Трябва да има любородна искра още от вкъщи. Има ли я от баба, дядо, майка, татко, много по-лесно в училище тази искра лумва в огън.
След това – в учебниците почти всяка важна тема от българската история е недостатъчно представена. Не спирам да давам примера с Левски и Ботев, поместени в един урок. А темите, които заслужават повече време, са десетки.
Преди сто години също е имало много учебни предмети, но е имало повече часове по вероизповедание, история, география, литература. Днес тези часове намаляват. Често казвам, че си стоим в епохата на Българското възраждане. Вместо да вървим напред, стоим на едно място. Голяма част от населението на отечеството – казвам население, защото сме много далече от понятието „народ“ – не познава миналото си. Как да бъдеш наследник на нещо, ако не знаеш какво да наследиш? И как да бъдеш продължител, ако не знаеш какво да продължиш?
– Има ли целенасочен процес на отчуждаване от корена?
– Има, аз не исках да го вярвам. Но съм на първия ред в образователната система почти десет години. Обикалял съм много из отечеството, видял съм много, чул съм много и съм ставал свидетел на неща, които ме убедиха.
Какъв народ се управлява най-лесно? Непросветен, неграмотен народ. Народ без гръбнак, без съзнание, без национално чувство, без принадлежност към бащиното огнище и родната земя, без любов към дома и семейството.
Този процес е стар. След 1944 г. се прави огромен разрив с предишната българска държавност и елит. След 1989 г. имаме други влияния и процесът на обезродяване продължава, но по нов начин. Само че аз не оправдавам поколенията преди нас, нито нашето поколение. Няма оправдание, когато сам се отказваш от рода, отечеството, корена, паметта и културата си.
След 1989 г. имаме една огромна ценност – свободата. Свободата да търсиш, да четеш, да се просвещаваш. И нямаме оправдание да не го правим. Изгубихме почитта към книгата и училището. През Възраждането училището и църквата са духовните средища на народа. Освобождението върви с барут и книги, с пушки и читалища, с ножове и училища, със свещеници и книжовни дружества. Всичко това трябва отново да се върне на почит, за да имаме отечество и народ.
През последните десетина години българите сякаш започнаха отново да се интересуват от миналото си. Бавно е, трудно е, но има и такъв процес.
– Кои теми от Българското възраждане според теб са най-сериозно ощетени в днешното обучение?
– Всички са силно съкратени. Самият факт, че развитието на българските училища, образование, просвета и култура е в един урок, е достатъчен. Как един учител по история с национално чувство и съвест да преподаде в един час пътя от килийните училища до Софийския университет? Това е невъзможно. Абсолютно невъзможно. Когато бързаш, не можеш да завладееш учениците, да ги развълнуваш, да ги докоснеш. Минутите летят, а ти си още на първата точка, защото искаш да им кажеш толкова много неща, които ги няма в учебника.
В клас от двадесет и пет деца може пет да имат истинско влечение към историята. Но дори до тези пет не можеш да достигнеш с подробностите, които темата заслужава.
Затова жертвам други часове. Само така мога да им разкажа повече за Левски и Ботев. Учителят е между чука и наковалнята. Чувствам се принуден да не спазвам учебния план, защото съвестта ми не позволява друго.
Прочетохте част от интервюто с Димитър Гилев „Пак ще има България, пред която ще свалят шапка!“ от новия брой на „Списание 8“ – „ДА ВЪРНЕМ БЪЛГАРИЯ В УЧЕБНИЦИТЕ“. Купете „Списание 8“, брой 10/2026, от ТУК или от търговската мрежа в страната.
НА 1 НОЕМВРИ ВИ ОЧАКВАМЕ НА „СПИСАНИЕ 8 НА ЖИВО: БЛИЗКИ СРЕЩИ“!
Заповядайте от 17:00 ч. в Сити Марк Арт Център, София, за да отбележим заедно Деня на народните будители с Розмари Де Мео, Михаил Кунчев, Димитър Гилев и ансамбъл „София – 6“. Вземете своите билети от ТУК.