Публикувано в 8Мария Русева / 18 февруари 2023
Отиде си големият художник Кеазим Исинов
Поклонението ще се състои в понеделник, 20-ти февруари от 13:00 ч. в църквата "Св. Параскева" в София. Поднасяме съболезнования на близките и си спомняме за големия творец
снимки: Добрин Кашавелов
На 17 февруари към небесния си път пое големият български художник Кеазим Исинов. Екипът на Списание 8 поднася дълбоки съболезнования на близките на даровития творец за непрежалимата загуба.
Поклонението ще се състои в понеделник, 20-ти февруари от 13:00 ч. в църквата "Св. Параскева" в София.
Поклонението ще се състои в понеделник, 20-ти февруари от 13:00 ч. в църквата "Св. Параскева" в София.
Исинов дари света с безмерната красота на творбите си, богатството на душевния си свят и любовта си към родната земя. Една от прекрасните си картини на Орфей той предостави на Списание 8, за да краси корицата на брой 1/2022.
Представяме ви статията за Кеазим Исинов, която публикувахме точно преди година.
Вече 3 години
Представяме ви статията за Кеазим Исинов, която публикувахме точно преди година.
Всеки се ражда с дарба, а заедно с нея идва и дългът - този пред себе си, Твореца и хората. Онази дажба, която да отдаде, като развива способностите си на морално, духовно и професионално ниво. Колкото по-голяма е дарбата, толкова по-значима и отговорна е и мисията, която душата поема за изпълнение по време на земния си път. Творецът, с когото ви срещаме, може да обогати всеки от нас както с красотата и изяществото на картините си, така и с мъдростта и духовните устои, които е развил по време на нелекия си, дълъг и пъстър живот.
Обичай мъчнотиите
Художникът Кеазим Исинов е роден в село Садовец преди 81 години. Освен за биографията му това е важна подробност за цялостния му мироглед и творческия му отпечатък в световното изобразително изкуство.
„Това са най-ценните ми спомени и те са ме изградили – трудът и сливането със Земята, когато като ученик през ваканциите ходех да помагам на нашите със земята, така си изкарвахме прехраната. Копаех царевицата бос. Така, с краката в пръстта, аз се свързвах със Земята, с природата и слънцето - всичко това е първично, и болести няма. Защото земята те пречиства. По моя край върви река Вит, най-чистата река. Има риба, можеш да се къпеш, а и най-старото селище на готите е там. Толкоз магнетична земя, всичко ми идва оттам“
– казва с умиление майсторът на четката. Погледът му се рее някъде сякаш много далеч, а на нас ни се прищява да отпътуваме назад във времето и да споделим с него ароматните му слънчеви спомени от родното място. Онези, които го подтикнали цял живот да не спира да рисува гроздовете, житата, царевицата и ябълките, с възторг и благоговение пред плодотворната, свещена българска земя.
От лалето тръгна всичко
Кеазим бил 3-4-годишен, когато отишъл на гости у свои комшии в Садовец, а там го смаяла една репродукция на картина, на която св. Илия препускал в облаците. По-нататък момчето започнало да гледа снимки на хайдути и възрожденци и да ги прерисува само. Ищахът му за рисуване продължавал с годините и момчето решава да кандидатства в Художествената гимназия в София.
„Изпратих им свои рисунки, без родителите ми да знаят, защото за тях да си тръгна от дома на 13-14 години, беше много трудна работа. Че и да ида в София... За първи път пътувах с влак тогава, през 1954 г. Не се бях качвал никога преди. Пратих няколко портрета на Ботев, Хитов, Раковски и получих съобщение, че ме приемат без изпит.“
Отива в София, учебната година напредва и идва време за първия изпит, или както Исинов го описва - най-важната случка, за да стане човекът, който е днес.
„Слагат три гипсови лалета и всички деца теглим жребий за мястото, от което ще ги рисуваме. На мен ми се пада най-невероятно трудната позиция – абсолютно фронтално – не виждаш плочката, нито релефчето върху нея. Класният идва при мен и ми казва: „Кеазиме, много ти е трудно мястото. Давам ти право да се преместиш наляво или надясно“. Аз казвам: „Не, тука ми е късметът, сядам тук и не мърдам“. Почвам да рисувам, децата край мен излизат в междучасие, стават, а аз съм влязъл в едно пространство на светлосянка... Колко часа рисувах, не помня. Излизаме навън всички ученици и чакаме учителите да оценят рисунките. По едно време се отваря вратата и идват да ме тупат по рамото: „Браво, Кеазиме! От най-трудното място направи най-добрата работа“. Ето сега един пример как човек не бива да бяга от трудностите. И аз винаги съм ги обичал много. Не само в рисуването, а във всичко. Дали ще копая царевица, дали ще жъна със сърпа, или ще мия пода в общежитието. Не мога нищо да направя между другото. Във всяка работа трябва да вложиш любов. Да е както трябва“
– хортува ни кротко художникът и сякаш ни рисува тайнството на занаята, наречен „живот“.
Сине, обичай земята!
Докато приказваме, разглеждаме някои от картините в ателието му. През годините Исинов създава над 30 самостоятелни изложби у нас и участва в международни такива. Завършва специалност „Живопис“ във Висшия институт за изобразително изкуство при проф. Ненко Балкански. Рисува основно живопис, но от време на време създава малки пластики и скулптури. Творчеството му е разностранно и през годините можем да видим негови картини на български герои, на духовни водачи като Орфей, Боян Мага, Дон Кихот, Преподобна Стойна; образи на самодиви и какво ли още не, но онова, което приковава очите ни и ги пълни със сълзи, са изображенията, събрали в себе си сакралната връзка на човека с майката Земя. От тях струи светлина и благодарност към даровете на природата и българския ни корен, без който сме за никъде. Самият Кеазим споделя, че усеща като свой дълг да проповядва стремеж към свързване със Земята. Това го накарало някога да създаде картината „Сине, обичай Земята“, както и десетки други със същото послание.
„Човек трябва да живее възможно най-близо до природата. И вече нещата натам отиват. Хората ще се усетят, ама ще е вече късно. Знаел съм това и съм го казвал на децата, когато бях учител - какво ще стане, как ще бъде... как ще тичат да си търсят местенца из села в провинцията. Както напуснаха село, така ще бягат към него. Времето за това идва. Много е трудно вече да си върнем връзката със Земята, унищожихме твърде много неща и понякога се чудя как ни траят „отгоре“... Ние не заслужаваме тази планета. Тя можеше да бъде цъфтяща, но злобата, завистта и материалното ни докараха дотука. Да искаш, да искаш... и какво? А какви домати имахме, с един ще се нахраниш, какви чушки... Моите картини всичките оттам идат - дето съм си заравял краката, в царевицата... дето слънцето ме печеше жарко, а аз работех и не спирах. И затова нарисувах толкова жени с хлябове. Една от тия картини, като я видял Дечко Узунов, и казал: „Kак е направил този хляб, че и коричката му да се усеща?!“. Как няма да се усеща, като аз всичко това съм го преживял - спал съм в колибата на баща ми, копал съм, брал съм и са се удряли гроздовете по главата ми, докато рисувам. Няма нищо, дето да съм изсмукал от пръстите или да съм си изфантазирал.“
Веднъж получил съобщение, че има конкурс за новото хилядолетие - „1001 причини да обичаш Земята. Участва с картина на Адам и Ева, участвали 32 000 художници от цял свят. След 5 години шефът на фондацията, която организирала конкурса, дошъл в София и казал: „Г-н Исинов, вие сте победителят в конкурса и ви каним с цялото си семейство да дойдете в Холандия за изложбата и награждаването“. Кеазим изведнъж си спомня за лалето, което нарисувал през 1954 година, а през 2005 заради наградата отива в Страната на лалетата. Художникът смята, че не е случайно и препокриването на името на картината му „Сине, обичай Земята“ със заглавието на конкурса.
„Съдбата те подготвя отрано. Ако можеш да устоиш на предизвикателствата и трудностите, печелиш. Ако не, заминаваш си“
– обобщава творецът.
Незримото е най-важно
Но откъде идват тези цветове и образи, как става тази магия, че картините му да изглеждат като късчета от рая... Сякаш сами ангелите са държали четката. Не, има нещо много повече от творческа дарба и добра техника. Питаме го за устрема му към невидимото и той започва да ни разказва за своя първи досег с духовността, когато в България се появили йоги. В началото групата им била от десетина човека, които се събирали и правели упражнения скришом заради ограниченията на социалистическия строй относно изповядването на религии. Творецът споделя, че ако не бе попаднал на йога, е нямало да издържи на физическото и психическото натоварване, нито на безпаричието, защото йогата го научава да приема всички обстоятелства и мъчнотии такива, каквито са, и да ги обича, защото те ще му позволят да посрещне новите перипетии, които бъдещето му е пригласило. Друго важно нещо, на което с годините се е научил, е пречистването. При неразположение Исинов споделя, че се лишава напълно от храна за по 5-10 дена, за да изчисти и оздрави тялото си. А когато го запитахме за дарбата му на художник, той захвана:
„Дарбата е на върха на малкото пръстче. Другото е много труд. Хиляди скици, а колко съм скъсал, защото не стават... Знам много даровити хора, но мързеливи. Всяко нещо иска труд, ред, съзнание. Ако работиш от цяло сърце и с любов, нещата полека-лека стават. И тогава започва и да се дава от горе, което е най-важно – да навлезеш в невидимото, което е много по-съществено от видимото. Аз ако не усещам невидимото, от мен нищо няма да излезе.“
Вече 3 години
всяка вечер я сънувам
През живота си Кеазим Исинов се среща с големи личности - познава самия Владимир Димитров - Майстора, срещал се е и с колегата си Васил Бараков, другарува с актьора Стефан Данаилов, семеен приятел е с Вера Кочовска. Но когато заговаря за един конкретен човек, очите му се навлажняват, поглежда нагоре, притихва и с цялата си любов ни доверява:
„Съпругата ми беше най-изключителният човек. Ако не беше тя, нямаше да създавам това изкуство. Нейното излъчване беше свръхестествено, някъде от небесата бяха я пратили да изпълни мисията си, да си свърши тук работата, защото нейното присъствие беше много важно както за хората, така и за мен като моя съпруга. Цялото ми изкуство е вдъхновено от нея. Запознахме се, когато тя идваше в художествената академия нередовно, разрешаваха ѝ да се учи и да използва моделите. Тя имаше коса като на Анджела Дейвис – толкова къдрава, че не можеше да се среше. Имаше очи... невероятни, а бузките ѝ бяха като прасковки - толкова фини и нежни. И беше такава, че много лесно се изчервяваше. Като дойде за пръв път, не знаеше къде да седне, аз я поканих да дойде до мен и оттам започна дружбата ни. Минали сме през страхотни перипетии и беднотия в началото. 2 стотинки за телефон нямахме, но трябваше да издържим, нямахме избор. Калина беше много извисена. Сега си е горе и помага, на много високо ниво е. Вече три години, откак си замина, всяка вечер я сънувам, нещо невероятно е. Имам сънища, които са толкоз тъжни, защото я гледам как заминава и няма никога да се върне.“
Общият път на Кеазим и Калина трае 60 години, а плодовете на любовта им са техният син, Ясмин, който е музикант, и дъщеря им, Ингрид, която работи като психолог. Исинов предполага откъде идва интересът му към свръхестественото – от баба му, която била лечителка с голяма сила – правела мехлеми, врачувала на боб, на червен конец и леела куршум. Помагала и на бездетни жени да забременеят.
Да знаеш да гледаш
Съзерцанието лежи в основата на много учения и духовни упражнения. Умението да гледаш отвъд, оказва се, спомага и за творчеството. Или поне за Кеазим Исинов то е ключът към шедьоврите, които „възторженият пантеист“ (каквото е артистичното му прозвище) никога не би нарекъл така от скромност.
„Веднъж отиваме на гости с моята мила, черпят ни с чай, аз си приказвам и си я гледам тая чаша как вътре има направо цял космос, с едни нюанси кехлибарени... реших да я нарисувам. Дадох я на галерия, а оттам са я купили и са я подарили за сватба. Та, в една чаша чай, в един стол или цървули много работи може да видиш... ако умееш да гледаш.“
Питаме го дали още рисува на тази възраст, а той отсича:
„Шефе, аз ако не рисувам, по-хубаво да ма нема. За какво да живея, то тогава по-добре да си ходя при своя си Създател“. И усмихнат ни обяснява: „Аз викам „шефе“ на всички. Защото всички сме равни“.
После ни заразправя за най-милите си мигове в рисуването:
„Има един момент, когато човек обикаля, обикаля около картината и накрая вече „влиза“ в нея и нещата стават. Тогава знаеш, че няма начин да не стане. Имало е случаи - направо унищожавам цялата картина. Рисувах портрета на жена си на село как на Нова година с една сребърна кана в ръката сипва вино. Бях нарисувал главата фронтално и портретът беше завършен. Тя си беше легнала и аз към среднощ станах, замазах цялата глава и я нарисувах под един лееек наклон. Тя като видя, че съм я изтрил на сутринта, се разплака. Обаче после видя, че портретът стана може би най-силният ми от всички. Много хора са искали и от чужбина да го купят през годините, но не... Не бива никога да се страхуваш. То се усеща кога няма да я бъде. Виждаш, че нещо липсва – хайде отначало! Никакъв страх не бива да има“.
