Защо е създадена глаголицата?

Надя Тодорова

2016 г. Топла февруарска вечер. В уютно столично заведение разговарям с Тереза, журналист от Великобритания. Тя пише статия за България и не спира да задава въпроси: 

- Казвате, че кирилицата е възникнала преди 8000 години, развивала се и се е използвала тук през цялото време, а учениците на Кирил и Методий само са я доусъвършенствали и осъвременили. Но след като сте си имали писменост, защо е било нужно да се създава глаголицата?

Шах. Някога в училище бяхме учили, че глаголицата е създадена, за да бъдат преведени на нея свещените християнски книги, тъй като предишната ни писменост, както отбелязва Черноризец Храбър, била „черти и резки", т.е. езическа. Сега обаче се оказва, че още през IV в. най-вероятно именно с тази езическа писменост е бил написан преводът на Библията на езика на траките - беси, „Библия Бесика". Пак през IV в. готският епископ Вулфила използва тази писменост, за да състави своя азбука за езика на траките - гети (готи) и да запише с нея преводите си на свещените християнски книги. Нещо повече, много от знаците на тази писменост се използват и в гръцката азбука – една от официалните азбуки на християнството. 

Как тези знаци са попаднали при гърците, е друга тема. Вероятно е станало така: Черноморският потоп преди около 7500 години е предизвикал голяма миграционна вълна от Балканите във всички посоки, включително към Мала Азия. Тези преселници взели със себе си и своята писменост във вида, в който се е използвала по днешните български земи – познаваме я от плочките, намерени край Караново, Градешница и на много други места в страната. През 3-ото хилядолетие пр.Хр., когато семитските народи започнали да колонизират Мала Азия от юг на север, те неминуемо влезли в допир със заварената писменост и я приспособили за нуждите на своя език. Около хиляда години по-късно, през 2-ото хилядолетие пр.Хр., един от тези семитски народи, финикийците, започнали да навлизат с корабите си все по-навътре в Средиземно море, а това наложило да си осигурят убежища от честите бури – най-удобни се оказали дълбоките заливи на полуостров Пелопонес в южната част на Балканския полуостров. Постепенно тези преселници колонизирали Пелопонес и започнали да се придвижват все по на север. Така влезли в контакт с местните траки, наричани от съвременните учени „предгръцко население". Писмеността им, поради общия си корен с донесената финикийска писменост, вероятно била много сходна с нея и новодошлите колонисти можели свободно да я използват. Неслучайно Питагор, Еврипид, и Хераклид единодушно твърдят, че Орфеевото слово е било записано на купища тракийски таблички и жреците разполагали с тях. Следователно са можели да ги четат или просто са били траки.

Но щом тази писменост заедно с езика, за който е била създадена, се е развивала през хилядолетията тук, на Балканите, защо се е наложило за този език, вече под името български, да се създава изцяло нова писмена система? Ключът към загадката може би е скрит в общия корен и графичното сходство между древната тракийска писменост, развила се в кирилица, и гръцката азбука, използвана във Византийската империя. 

Да погледнем какво се случва в България и около нея в момента, когато е създадена глаголицата. През 852 г., едва около 20-годишен, кхана сюбиги Борис заема българския престол след смъртта на баща си - Пресиян. 

„Кхана сюбиги“ или „кхана субиги“ е българска владетелска титла, която означава „владетел, поставен от небето". Руската редакция на титлата „княз" означава само „владетел", т.е. той е поставен не от небето, а от друг владетел. Българските владетели вероятно запазват своята титла „кхана сюбиги" до заменянето ѝ с „цар" при Симеон Велики. По тази причина не е редно да „разжалваме" Борис І до обикновен васал, като го наричаме княз. Много вероятно е, Борис да е бил съвладетел на баща си през последните години от живота му и да е бил запознат с обсъжданите различни варианти за развитие на държавата. Смята се, че през същата 852 г. Борис се среща с Константин Философ край река Брегалница. 

Според проф. Божидар Димитров Кирил и Методий са внуци на много високопоставен български болярин, избягал от България във Византия. Тяхното семейство не е прекъсвало връзките си с българския владетелски двор и това може би е причината да живее в Солун, по-далеч от столицата Константинопол – византийците може би са се страхували, че ги шпионират в полза на България.

За какво точно са разговаряли, не се знае, но според тогавашните хроники, със сигурност е станало дума и за християнството. Вероятно е било обсъждано и покръстването на населението на България северно от Дунав. 

Покръстването на населението южно и източно от реката започва още през I в. сл.Хр. с идването на апостол Андрей – по Черноморието, и на Апостол Павел – в района на днешния град Сандански, и завършва през IV в. с обявяването на християнството за една от официалните религии в Римската империя. Много от българските болярски родове, включително управляващия, също са били християни, ако съдим по факта, че около сто години по-рано кхана сюбиги Тервел е канонизиран за християнски светец. 

Но покръстването на хората северно и североизточно от Дунав от български свещеници означава разширяване на българското езиково, културно, политическо и икономическо влияние в този район, тоест: нов етап на противоборството с Византия. Това би могло да обясни защо двамата млади политици се срещат далеч от чужди уши, на брега на реката и защо т.нар. Брегалнишка мисия на св. Константин Философ не е отбелязана в официалните византийски хроники. Водата поема звука и трябва да сте съвсем близо до говорещия, за да го чуете.

Малко след тази среща Константин се установява в манастира „Св. Полихрон" на азиатския бряг на Босфора, в областта Витиния във Византия, като се отказва от престижната длъжност на завеждащ патриаршеската библиотека в Константинопол. 

В тогавашните хроники няма отговор на въпроса по каква причина Константин е взел това решение. Предишната година в същия манастир е постъпил и брат му Методий. Преди да се замонаши, Методий е управител на голяма област северно от Солун, в която е влизало и поречието на Брегалница. Отново поглеждаме тогавашните хроники, но те не дават отговор на въпроса защо и той изведнъж се отказва от обещаващата си кариера и дали е участвал в срещата между Борис и Константин Философ. 

Ако вземем предвид по-ранното замонашване на Методий и разгледаме създаването на глаголицата като част от цялостната политика за разширяване на българското езиково, културно, политическо и икономическо влияние през периода VII-X в., бихме могли да предположим, че подготовката за утвърждаване на българския като официален език на християнската църква към 852 г. вече е била започната, а новият български владетел само е потвърдил водената дотогава политика. 

Към 855 г. новата писменост е готова. Тя е разработена главно въз основа на етиопската сричкова писменост абуджида. Съдържа знаци само за съгласните, а всяка буква има толкова варианти на изписване, колкото гласни могат да образуват сричка със съответната съгласна. Някои от тези варианти изключително много приличат на някои глаголически букви. Абуджида възниква в началото на миналото хилядолетие за езика амхара. През IV в. християнството става официална религия в Етиопия и местната писменост се използва за превод на свещените християнски книги на амхара. Св. Константин Философ вероятно добре е познавал абуджида и я е използвал, но е вложил в глаголическите писмени знаци и основните символи на християнството – кръга (вечността), триъгълника (Светата Троица) и кръста. Вложил е също цялата си душа и силната си вяра. Така новата българска азбука не е издала чие върховенство смята да приеме кхана сюбиги Борис - на Рим или на Константинопол, и едновременно е била достатъчно християнска, за да е призната както от патриарха, така и от папата. 

Всъщност, както се вижда от по-нататъшното развитие на събитията, неговото намерение е било да не приема ничие върховенство.

Как е постигнато признаването, знаем добре: през 862 г., когато азбуката вече е създадена и най-важните богослужебни книги са преведени на български език, дали подтикнат от нахлуването на крал Лудвиг Немски (подпомогнат от България), моравският княз Ростислав изпраща пратеници да поискат от византийския император помощ и християнски свещеници, които да проповядват на писмен език, разбираем за неговия народ. Изпратени са светите Кирил и Методий със свои ученици, защото владеели разбираемия за ростиславовия народ писмен български език и били вече прочути християнски проповедници. По повод на тяхното заминаване константинополският патриарх Фотий І благославя, т.е. официално приема, направените от тях преводи. 

Година по-късно обаче Византия си дава сметка, че вместо да спечели влияние за себе си, печели влияние за България и ѝ обявява война. Едно от условията в мирния договор след това е България да покани византийски свещеници в своите църкви. В мирния договор след войната с Немското кралство десетина години по-рано условието е България да покани римски свещеници. 

Това няма как да е случайно съвпадение. Очевидно дипломатическата битка между Рим и Константинопол за влияние върху духовния живот на България е в разгара си. Българската дипломация обаче също работи неуморно. Изпращането на Кирил и Методий във Великоморавия в точния момент едва ли е станало без нейна помощ. Запазването на тяхната неприкосновеност по време на престоя им там и при завръщането им; работата им в Блатненското княжество (тук отново става дума за разширяване на българското влияние); диспутът във Венеция (тогава колония на Византийската империя); получаването на мощите на св. Климент І (първи епископ на Сердика и Римски папа през I в.) и накрая: благословията на папа Адриан ІІ за българския като четвърти официален език на християнската църква (заедно с гръцкия, латинския и иврит) – всичко това най-вероятно е следствие от блестящата работа на българската дипломация. И глаголицата, която по нищо не прилича нито на гръцката, нито на латинската азбука, изиграва своята решаваща роля за тази епохална победа.

С една дума, съвсем възможно е глаголицата да е била създадена с политическа цел – България да извлече максимална полза от борбата между Рим и Константинопол и заедно с това да разшири своето влияние на север и североизток, включително извън държавните си граници. Тази цел е постигната. Неслучайно по-малко от 100 години след създаването на глаголицата България я изоставя и се връща към добре познатата си древна писменост, но наречена с ново име - кирилица – поклон пред великия дипломат и философ св. Константин-Кирил. Независимо от това, именно благодарение на глаголицата, българският и до днес е единственият език в Европа, за който са създадени две различни писмености.