Валя Балканска: Записът, който лети в Космоса, е направен на поляна

Вчерашният концерт за премиерата на „Родопи - Свещената планина" и магията на Валя Балканска ни припомниха интервюто с нея и гайдаря Петър Янев в един от първите броеве на Списание 8. Подаряваме го и на вас! 

Валя Балканска е родена на 8 януари 1942 г. в Лъкът, махала над с. Арда, Смолянско. През 1977 г. нейна песен излетя със станциите "Вояджър-1" и "Вояджър-2" в междузвездните пространства.

Валя Балканска е награждавана с орден „Стара планина" (2002 г.), с Олимпийската награда на Първата олимпиада по изкуствата в Лос Анджелис (1997 г.) и много други. ЮНЕСКО я обяви за гражданин на света.

Балканска от 14 г. пее под съпровод на гайдаря Петър Янев - една от емблемите на Родопа планина. Той е член на Организационния комитет на гайдарското надсвирване в с. Гела.

- Г-жо Балканска, как един глас полита в Космоса?

Валя Балканска: Бог или ти е дал дарба, или не ти е.

- Имате ли любима песен?

В. Б.: Обичам всички български песни, но една е на върха – Делю.

- Как се стигна до избирането на „Излел е Делю хайдутин" за Златната плоча?

В. Б.: 100 формации има на плочата, която лети в Космоса. Сред тях са детски плач, кучешки лай, шум на ручей, Бетховен, Стравински, Щраус. И между тях е тази песен. Тя е избрана между 250 000 песни от цял свят. Прослушвали са 50, връщали са се на тази, още 50 – и пак на тази, и така накрая Ан Дрюън, съпругата на Карл Сейгън, избира Делю. Тя казва: на мен тази песен ми харесва, увлича ме за танц, тя ще полети.

- Как попадна Делю сред прослушваните песни?

В. Б.: Занесоха им я Алан Ломакс и Мартин Кьонинг (международно известни музикални етнографи – бел.ред.), които дойдоха и на поляна записаха песента. След това я записах и в студио, но записът, който лети в Космоса, е направен на поляна. Съпроводът е на гайдаря бай Димитър Петковски.

- Кой ви съобщи, че вашата песен е избрана?

В.Б.: Един ден дойдоха от телевизията и ми викат: „Честито, Валя, ти летиш в Космоса." Аз им отговарям: „Как летя в Космоса, аз съм тук, на Земята." Искам да кажа, че не се гордея, че аз изпълнявам Делю, а че българска песен покори света.

- Защо само гайда съпровожда песните ви?

В. Б.: Защото, като засвири родопската каба гайда, едно топче в стомаха се отприщва и то казва: „Запей си свойта песен!"

- Къде е скрита магията на родопската песен?

В. Б.: Какви са песните и мелодиите, зависи от планината. Пирин е по-островърха – песните са по-ритмични, Родопа планина е по-широко скроена, по-охолна и затова песните са по-протяжни. Повечето са лирични и хайдушки.

- Вие сте толкова известна певица. Защо се занимавате със земеделие?

В. Б.: Обичам, музиката, но обичам и земеделието. Защото, каквото посееш у хората и каквото посееш в земята, това излиза наяве. Посях родопската песен, както навремето са посели азбуката двамата братя. Нарочиха ме, че живея в "мижава колиба", ама ми е топло, ама ми е уютно. Сред природата чувствам, че тая земя ме храни и че има живот. Стоя там, защото оттам черпя силата. Там се вдъхновявам. Там да викнеш, да усетиш музиката, да усетиш широтата...

- Съживявали ли сте забравени песни?

В. Б.: Да, имам такива песни. Сега с Петьо готвим нов диск и в него има именно такива песни.

- Колко надалеч се чува гласът ви?

В. Б.: Когато се строеше новият център на Смолян, преди около 30 години, чувам един мъжки глас отдолу. (Валя живее в малка ферма над града – бел.ред.) Викам си, нито ме знаеш, нито те зная кой си. Аз запях отгоре, той пее отдолу. Какво нещо се случи в пространството, в простора с тия гласове!

Друг път вървя с внучето, още беше по-малко, сега е майка на две деца, и няколко жени от чистотата, ромки, изправиха се и ми казват: „Како, много хубаво пееш бре, како!", и внучката се залепи за мене и ме пита: „Бабо, ама и те ли те познават?"

- Вие от музикално семейство ли сте?

В. Б.: Аз основа имам по ген. Моят баща е пял, свирил е на кавал. Той е убит на фронта 44-а година, но оставя наследник. Оттам може би имам наченката.

Петьо Янев: При мен не е така. Но има нещо друго – в Родопите поне 80% от хората са музикални. В миналото във всяка къща се е пеело. Ако не през къща, то през две се е свирело на гайда или на кавал. Това е битувало съвсем нормално допреди не толкова отдавна, когато не е имало медии. Музиката и песните са били естественият начин за общуване.

- От колко години се занимавате с музика?

В. Б.: Скоро ще навърша 50 години на сцена, а иначе отпреди това пея. Да е жив и здрав Петьо. Той е млад и много талантлив гайдар. Покрай него все още имам кураж да излизам на сцената.

П. Я.: От 7-и клас, бях 14-годишен. Има един филм „Краят на песента", по разказ на Хайтов. В него главният герой е душевно богат човек и неговата любима

песен е „Руфинка болна легнала". Този филм ме скърши за народната музика.

- Нарушена ли е днес естествената приемственост между поколенията?

П. Я.: Имаше такъв момент. Ако се върнем 10 години назад. Тогава двамата с Валя излизахме на сцена с народните костюми и ни гледаха с отвращение. Хората викаха: „Пак ли тия с техните гайди?" Хората не разбираха фолклора и заради това го наричаха с всякакви имена. Много от тези хора след време, когато намерят себе си, намират и пристан във фолклора.

Човек отрича най-вече поради суета. Хората сме изтъкани от суета. Но и това идва от невежеството. Невежеството е най-страшното нещо. Трябва да познаваме какво имаме, тогава да разсъждаваме.

- Откъде идва невежеството?

В. Б.: Заради фанатици. Заради високата порта, от която не обръщат внимание какви хора има по краищата. Защото не само София е България. Ако не са краищата, София права ще умре.

П. Я.: От безпросветност и поради тотално сриване на моралните ценности. Отрекохме се от нашенското, станахме големи демократи. Но в крайна сметка пропуснахме най-важното – да възпитаме децата си в тази област. Не е срамно човек да бъде патриот, да обича България и да отстоява своите собствени ценности. Преди време един министър на културата нарече българския фолклор „пет баби вият". За съжаление Европа повече оценява нашата музика и традиции, отколкото ние понякога. Способни сме с лека ръка да зачеркнем всичко.

- Това на какво се дължи?

П. Я.: Нямам обяснение. Създадоха се нови стилове, нови идеали, които запълват празнините на пазара и в това няма лошо, но трябва да съумеем да възпитаме нашите деца и поколенията, които идват след тях. Да посеем зрънцето, защото това ще ни отделя и ще ни показва точно какви сме.

В. Б.: Защо, като идем в чужбина и като запеем, ревнат, та ще се скъсат да плачат, а като дойдат тук, и все разправят там колко по-добре се живее, колко е по-хубаво. Това е показност. Ние сме били навън, знаем го какво е там, ама като си дойдеш вкъщи, като си запалиш огъня, като седнеш и си запееш българска песен, един картоф като сложиш върху печката, и ти е по-сладко.

- Сякаш традициите са по-живи в Родопите.

П. Я.: Ще ви разкажа една история. Преди десет години и повече в едно от Доспатските села - Змеица, свирих на сватба. Там живеят българомохамедани. В момента, в който извеждат булката и ние подкарваме „Ела се вие, превива", започват да изнасят чеиза, рубата. Защото традицията повелява, че момчето трябва да има къща, а момичето да я обзаведе. И тогава операторът е заснел нещо, което ме удиви. Една баба взема една харкума, по-голям меден съд, пълен с вода. Топи в него китка от чемшир и босилек и пръска над вратата на кръст. Точно както ръси православният свещеник. Аз това го видях след 8 години, веднага се обадих на хората, които ми донесоха касетата, мои близки. Казвам на мъжа, че искам нещо да го питам и преди да си задам въпроса, той ми вика, че знае какво ще питам. Даде ми да разговарям със жена му. И нея я питам какво е това нещо, „Мохамедани сте, пък така на кръст ръсите?" Тя ми каза: „Виж, за тези неща не се говори. До ден днешен има един сандък, който се дава от майка на дъщеря, който не се отваря току-така и за който знаем само ние. В сандъка най-отдолу има библия, кръст и родословно дърво. В него пише, че тръгваме от прапрапрадядо Велко. После пише Хасан, син Велков. Това ми е казала баба и аз го правя, без да задавам въпроси." Трябва да се обърнем към същината си. Ако нея съхраним, това е абсолютно достатъчно.

- Каква е вашата роля като пазители на българското?

П. Я.: Ние с Валя само докато наложим костюмите и гайдата, колко време мина! Времето е динамично, хората се връщат и няма да е далече моментът, в който фолклорът ще е хапчето за спасяване на българщината. Помнете ми думата – това ще стане национален приоритет, дано да не е късно.

В. Б.: Ние се борим за доброто. Лошо много бързо можеш да направиш. Направи добрина, да те видя как. Ние трябва да обичаме народа и да му казваме как и откъде е пътят. Излезе ли водата от коритото, тя се разлива. Трябва, като си направиш вадата, водата да си върви по нея. Обаче една птичка пролет не прави, всички трябва да се застъпим за българското. Защото едно огнище, когато изстине, трудно загрява отново. Едно дърво като посадиш, много бавно расте. Затова трябва да садим дървета, да поддържаме огъня, за да е здрав домът ни и да е живо семейството. Защо българска песен излетя в Космоса – защото Делю е бил войвода, бил е силен. На всяка цена трябва да се изучава фолклор в училище.

П. Я.: Често чувам да се казва, че не може да се въведат такива часове, защото децата нямат интерес вече към тия неща, а към компютрите. Какво пречи именно чрез компютрите да се преподават традициите, фолклорът? Могат да се направят игри, които да не са само агресия. Могат да се направят игри с най-важните празници за българите – Коледа, Великден, Гергьовден, Еньовден. Важно е индиректно да ги виждат традициите децата, да преминава информацията покрай тях и те, като я видят, ще я вземат. Защото всяко нещо, което е налагано, то успява.

- Какво ще пожелаете на младите?

В. Б.: Не е богатството само в парите. Богатството е да си човечен, да обичаш това, което е красивото, което ти гали ухото, което ти гали очите. Да знаеш, че своето място е най-топло и приятно. На младите желая здраве, късмет, много обич и да разберат, че трябва да съхраним името България. Ако не знаят нещо, да питат. Не е срамно да се пита.