Аз съм ковач на съдбините си

Станислава Цветкова

В книгата „Биология на убежденията" д-р Липтън описва своята изследователска дейност върху функцията на клетките ни да получават и обработват информация. Основният извод, до който стига биологът, е, че ДНК не контролира биологичните процеси в тялото ни! Те се управляват от сигнали извън клетката, включително от енергийните послания, произтичащи от положителните или отрицателните ни мисли. Това фундаментално откритие доказва, че всеки може да бъде ковач на собствената си съдба.

„Трябва да спрем да бъдем подвластни на убеждението, че гените контролират живота ни, и да се смятаме за жертва на наследствеността", казва д-р Липтън. 

Светът е пълен с хора, които живеят в постоянен страх, че един ден гените им „ще се задействат". Някои диагнози, като хънтингтън, бета-таласемията и кистофиброзата, наистина се дължат на дефектни гени. Но истината е, че генетичните заболявания засягат по-малко от 2% от населението на Земята, а наследственият фактор при болести като рак и сърдечносъдови заболявания е в 5% от случаите! Огромна част от хората се раждат с гени, които им дават възможност да живеят щастливо и да бъдат здрави. 

Органичните химици откриват, пише в книгата си д-р Липтън, че клетките са съставени от 4 типа молекули: полизахариди, липиди, ядрени киселини (ДНК/РНК) и протеини, като последните са най-важни. Те са като тухлички, които изграждат организма ни, и са над 100 000 различни вида. Първоначално учените смятали, че за всеки вид протеин в човешкото тяло има ген, който го контролира. Затова и очаквали човешкият геном да има около 120 000 гени. 

Да, гените НЕ ни 

контролират 

През 1980 г. започват да ги търсят с мащабния проект „Човешки геном". Но... изненадващо откриват, че целият човешки геном се състои от едва 25 000 гени! Концепцията „един ген – един протеин" се разбива на пух и прах, а с нея и съществуващата теория, че гените детерминират механизмите на живота. Имаме само 25 000 гена, а геномът на примитивния кръгъл червей има почти колкото и ние - 24 000!?

Да, гените не са определящи в живота. Затова и ако се отстрани ядрото на клетката, тя продължава да живее 2 и повече месеца. След това умира, защото не може да се възпроизвежда. Оказва се, че ядрото не е „мозъкът" на клетката, както се е смятало дълго време, а нейната „полова система".  

Д-р Липтън цитира изследване, направено през 2003 г. с бременни мишки с дефектен ген – агути. Тези животни са дебели, което ги предразполага да се разболеят от рак, диабет и сърдечносъдови болести. На част от агутите започнали да дават добавки от B12, фолиева киселина, бетаин и холин, тъй като тези вещества влияят на епигенетичните модификации. След като раждат мишлета, се оказва, че са слаби и не се разболяват, въпреки че носят увредения ген, за разлика от другите агути, които бързо напълняват и се разболяват като родителите си. Следователно не генът, а околната среда има водеща роля в клетъчните процеси. И дори при увреден ген можем да сме здрави, ако познаваме епигенетичните фактори. 

Мозъкът на клетката

Къде е „мозъкът" на клетката, след като не е ядрото? Кой ръководи функциите ѝ и как? 

Според д-р Липтън това е клетъчната мембрана. Тя притежава перфектно настроени рецептори за всеки външен сигнал, който трябва да бъде разчетен. Рецепторите са като антени, които улавят сигналите, включително енергийни вибрации, светлина, звук и дори мисли. За да реагира клетката, се включват и т. нар. ефекторни протеини. Комплексът рецептор и ефектор превръща сигналите от околната среда в поведение на клетката. Именно взаимодействието с околната среда, а не генетичният код ръководи процесите ѝ.  

Д-р Липтън открива „вълшебната мембрана", както той сам обича да я нарича, още през 1985 г. В записките си обобщава: „Мембраната е течен кристал, полупроводник с портали и канали". И точно в този момент го връхлита мисълта откъде тази фраза му звучи познато – отваря ръководството за употреба на микропроцесора на другия край на бюрото си и прочита: „Чипът е кристален полупроводник с портали и канали". 

20 г. по-късно австралийски консорциум разработва клетъчна мембрана в компютърен чип. Но изводите, които д-р Липтън прави още през миналия век, са много по-интригуващи. 

Програмирай това

Първо, според него и компютрите, и клетките са програмируеми. Второ, програматорът е извън компютъра, клетката. Поведението и генната активност зависят от информацията, която постъпва от околната среда и „се сваля" в клетката.

В този случай, ако подадете към клетките информация, че ще оздравеят,  какъв мислите, че ще е ефектът? Науката понякога го нарича плацебо – оздравяване чрез малка измама. Когато на пациента му се предлага неутрално вещество, твърдейки, че е  лекарство. И хората оздравяват. „Странно е, че науката все още не разполага с обяснение за този феномен", пише Липтън в книгата си. 

Дори това да се е случило на един човек, то е възможно същото да сторят и други. Защото с помощта на вярата и нейната лечебна сила индивидът достига до промени в процесите на тялото си, включително и на молекулярно ниво. Той може да „изключи" някои гени и да „включи" други. 

Човешките клетки имат рецептори за идентичност – човешки левкоцитни антигени (ЧЛА). Най-просто казано, това са антени, които определят дали сте вие. Присаждането на човешки орган може да стане само ако тези рецептори имат максимален съвпад със саморецепторите на донора. ЧЛА се намират на повърхността на клетъчната мембрана. Сигналът за идентичност, който те разчитат, идва от околната среда! Това означава, че сме като телевизори, нашата идентичност е излъчване, уловено от антената – ЧЛА. Д-р Липтън стига до заключението, че идентичността на човек е сложен отпечатък върху необятната информация в обкръжаващата ни среда. Тя не умира, когато тялото си отиде и вероятно се връща с раждането на друго тяло със същите рецептори.

Колективният глас

Еволюцията е дарила мозъците ни с умението бързо да записват в паметта ни невъобразимо голям брой поведенчески модели и убеждения. Основните модели, които наблюдаваме например при родителите си, се отпечатват върху подсъзнанието и започват да контролират тялото до края на живота ни... освен ако не открием начин да ги препрограмираме. 

Имайки предвид прецизността на тази система за запаметяване на поведенчески модели, замислете се какви са последствията, ако постоянно чувате от родителите си, че сте „глупаво дете", „болнав човек" или „ти никога няма да постигнеш нищо".  

Липтън пише, че отделните клетки притежават разум. И когато те се обединят, за да образуват многоклетъчни общества, следват „колективния глас" на организма, дори той да внушава самоунищожително подчиняване на „истините". Най-големите трудности за реализирането на мечтите ни са ограниченията, които сами сме програмирали в подсъзнанието си. 

Всеки от нас е лично отговорен за всичко, което му се случва в живота. Нека се освободим от страховете си. Нека сме по-внимателни, когато критикуваме околните, за да не им втълпяваме предразсъдъци. И най-вече: да не се поддаваме на фатализма на генетичния детерминизъм.

Публикувано в брой 5/2016 на Списание 8.