Дерайлиране: житейските уроци на великия Коко Азарян

Ива Тодорова

снимки Бистра Бошнакова и личен архив

Кой ще взема клас тази година?" От имената в двете комисии бях чувала само това на Тодор Колев. Но моите приятели бяха във възторг: „Коко взема клас! Наистина имаш късмет. Дори само на изпитите да го видиш, пак е чест." Коко?! Кой ли е? 

Не бях ходила на театър, признавам. Бях завършила Английската гимназия с много висок успех, но там учехме физика, химия, история, математика, все предмети, които наникъде не ме водеха, не ми помагаха да разбера каква искам да стана, като порасна.

Кандидатствах във ВИТИЗ от скука. Всичките ми приятели учеха цяло лято за изпити, а аз нямах с кого да „си играя". Бях приета в Американския университет и още през май си бях осигурила бъдещето. Към края на юли обаче разбрах, че съществува ВИТИЗ и изпитите са през септември. Казах на приятелите си: „Ще кандидатствам там, нямам какво друго да правя." „Нали знаеш, че няма да те приемат?"

Започнахме да търсим текстове, подготвях се. Явих се на първи кръг без лещи, за да не виждам кой седи пред мен и да нe се притеснявам. Комисията много се смя, но така и не можах да разбера кой е Коко. Не можех да го намеря и в гугъл, тогава не съществуваше, разчитах само на реалността. 

Видях го чак на третия кръг. Приличаше много на прадядо ми, с когото съм израсла, но с по-голям нос. И моят нос доста стърчи. Обърквах се, не знаех как да се държа, защото хем го усещах много близък, хем ерудицията и строгостта му го превръщаха в недосегаем господин професор. 

Как Коко се учудваше! Впечатляваше се от малки неща, а големите го потрисаха, при това все с някой детайл. Това му зяпане на живота с отворени очи, паднали на носа очила и отворена уста беше страшно заразително. Всички носехме заразата на зяпането му.

Занизаха се най-страхотните дни в живота ми. Всеки час по актьорско беше повод за експеримент и радост. И някак неусетно започнах и да чета, да гледам много филми и представления. Коко така разказваше за автори, художници, филми, че веднага ти се приискваше да си част от знанието.

Постави ни задача: да отидем в зоопарка и да гледаме. После целия първи семестър щяхме да правим етюди с животни и деца. Много ме впечатли един бухал и представих него. Коко много се смя: „Бухал, майна! Това е... абсурд! Но тук трябва конфликт – кон... фликт!". Чувайки това, вече знаеш, че трябва да отидеш далеч, да фантазираш смело. Влизаше ми муха в окото, нея я играеше друг колега, изваждах си окото и го почиствах със скърцащ звук, пак го връщах в очната ябълка, щастливо и достолепно бухалът продължаваше да гледа и намига. 

Провокираше ни да стигаме до страхотни крайности, но съвсем обосновани. Логиката на героя – това беше голяма Кокова тема. Всеки луд има много ясна и точна логика, в която всичко е причинно-следствено. Подканяше: „Не мислете много, качвайте се на сцената – хвърляйте се." На сцената правехме идиотщини: етюд на дете, което 15 минути си бърка в носа. „Така, седни тук. Ива, мойто момиче... (дълга пауза), добре, хубаво е, че се хвърляш. Но, мойто момиче, актьорът на сцената трябва да има вкус." Много държеше на това. В първите уроци, вторите, последните, в случайните ни срещи. Винаги се втренчваше дълго и после казваше нещо, което ме заковаваше. Пауза, дълга-дъълга, с втренчен поглед, в която исках да чуя много и чаках като войник. Търсеше думата и накрая избираше най-подходящата, най-точния пример, за да ти каже къде бъркаш и какво още можеш. Някак и с думи, и без, в паузите и в погледа казваше важни, много важни неща. 

Пушеше много интересно – тънки дамски цигари, които не прилягаха на разперените му пръсти. Дръпваше много мощно – хлътваха му бузите, а 1/3 от цигарата се превръщаше в пепел и увисваше. После реши да спре заради здравето и дъвчеше дъвка. Но хич не му беше приятно. Разказваше колко удоволствие му е донесло пушенето, но сега се налага да го остави в спомените. 

Имах огромен респект към него, дори страх, случвало се е заради това да не мога да му отговоря на прост въпрос. По средата на първи курс една нощ сънувах как го виждам да пъха под палтото си бисквити в един супермаркет. Забеляза, че го видях да краде, и ми направи знак: „Шшшшш, това да си остане между нас." И, много странно, от следващия ден сякаш имахме нашата малка тайна. Този страх изтече и започнах да му се радвам много, щом го видя: „Професореее!", виках към отсрещния тротоар, сякаш към стар приятел. „Ива...(пауза) Айде, чао!", казваше той неформално и детски разперваше длан. 

***

Накрая на втори курс поставяше оценките и ми каза: „Ива, мойто момиче, не съм виждал досега такова нещо като теб – ти си самороден талант, винаги ми е много интересно да те гледам, имаш наблюдателност, чувствителност за привидно прозаични неща – рядко умение, като на писател. Ставаш на маймуна от раз. Заслужаваш много висока оценка, но, мойто момиче, ти, ти, ти... (дълга пауза) нямаш амбиция и всички качества, които я следват – борбеност, конкурентност. Идеята, че целта оправдава средствата, е много важна в актьорската професия. Ще ти поставя 5, за да те мобилизирам." 

Хич не ми стана неприятно, напротив. Много мислих за това. Аз наистина не знаех какво е амбиция и все още не знам. 5 години след като завърших, въпреки че играех в повечето софийски театри, се отказах. Заминах. Коко се оказа прав.

В 3-и курс правехме откъси на абсурдисти. По този повод каза, че изкуството се занимава с кризата, с изкрейзването. „Дерайлиране" – обичаше тази дума. Много говореше за контраст, за ритъм, за способността да запълваш цялата сцена в една драматургия, в която думите и посланието изглеждат лишени от смисъл. И тогава е много важно наистина да искаш да те чуят, наистина да питаш, защото наистина искаш да разбереш. Даваше ни примери с картини на Магрит, беше му любимец. Закипяваше отвътре, провокирахме го, ако репетираме добре. Понякога не издържаше и се качваше на сцената – изиграваше всички роли ужасно смешно: „И той тук гледа, а ти не знаеш. Той те обича садистично, ти го търпиш, но той тръгва към теб... Започва корида!". Не спираше, фантазираше още, и още, и още по-нелепо и по-абсурдно. „И ето тук имаме кон... фликт!" Продължава и не спира. Накрая стига до нечленоразделни звуци: „Той: „А!", а ти: „О!", а тя: „Опаааа..." С точни мимики и жестове, всички се скъсвахме от смях. „Хайде да го видя сега", и на самия него му ставаше смешно. Най-голямата минавка беше да си пропуснал час, в който Коко е играл.

Много се дразнеше, когато се отнасяхме немарливо към детайлите, било то технически или артистични, даже на една репетиция на дипломния ни спектакъл, понеже се мотаехме и подреждахме сцената, сякаш го няма, стана и излезе. Тотално се гипсирахме, взехме да се извиняваме, стори ни се направо наранен. 

***

Години по-късно се върнах от Италия в България и отидох да гледам в Народния театър „Вишнева градина". Коковите ученици я знаят наизуст – Чехов е неговият учебник, с него ни учеше на размах, на лудост, на характер! На това не да се правиш на Епиходов, а да станеш Епиходов.  Наистина! Казваше ни, че текстът е действие, с него можеш да излъжеш, да удариш, да полетиш или нещо съвсем друго. 

Много плаках на представлението – гениално, крайно, комедия, трагедия... Коко. Накрая отидох зад кулисите, за да поздравя колегите. Деян Донков говореше с Коко по телефона, вече беше в болницата. 

На следващия ден отидохме на 8-ия етаж на ВМА с Деян и Асето Ингилизова. Болница. Той лежи и гледа нагоре, слаб, смален ми се видя. Но ръцете му същите - с разперени пръсти, като пера на криле. Фиксира ме: „Ива, миличка, дошла си чак от Италия да ме видиш! Каква чест!" - усмихва се, а аз не мога да се усмихна. Искам да му кажа, че за мен винаги е било чест и радост, и късмет, и растеж, и любов, и знание срещата ни в този живот. Мълча. „Ела по-близо да те видя, мойто момиче. Ти беше... характерна, а си станала хубава." Характерна – така ме наричаше, а аз като студентка бях дебела и с голям нос.

„Къде е Галин?" Галин Стоев, един от двамата ми най-добри приятели режисьори заедно със Стоян Радев, за чиято работа пък казваше, че е висш пилотаж. „Ами, не знам, професоре, пътищата ни се разделиха." „Така ли, миличка? Това е невъзможно, ти си неговата Моника Вити и не бива да го изоставяш. Вие двамата умеете лекотата...". Смее се... с онзи заговорнически смях, сякаш на света сте само ти и той. После заговориха с Деян, а Ася гледаше през прозореца и ѝ течаха сълзи. 

След няколко дни Коко си тръгна. Но не ни остави, идваше, като се събирахме, сплотяваше ни. Учениците му от различните класове останахме като семейство, елфи от една и съща планета – оголени, чувствителни, леки и луди. 

„Професореее, довижданеее...", крещя към отвъдния свят, ясно e, че пак ще се видим – друг вариант няма.

Материалът е публикуван в брой 4/2015 на Списание 8.