Наука23 октомври 2016

То не пита „Обичаш ли ме?“

Милан Кундера за любовта между човека и кучето

Милан Кундера е чешки писател, който през 1975 г. емигрира във Франция. Пише както на чешки, така и на френски език. Автор е на „Шегата" (1967), „Книга за смеха и забравата" (1979), „Непосилната лекота на битието" (1984).

Сред бъркотията от подобни хрумвания се откроява една богохулна мисъл, която Тереза не може да потисне: любовта, която я свързва с Каренин, е по-хубава от любовта между нея и Томаш. По-хубава, а не по-силна. Тереза не обвинява нито Томаш, нито себе си; тя не иска да твърди, че те двамата биха могли да се обичат повече. По-скоро ѝ се струва, че двойката хора е създадена така, че любовта им е априори от по-лош вид, отколкото може да бъде (поне в оптималния случай) любовта между човека и кучето, този каприз в човешката история, по всяка вероятност непланиран от Създателя.

Любовта между човека и кучето е безкористна: Тереза не иска нищо от Каренин. Не иска дори той да я обича. Никога не си е задавала онези въпроси, които така терзаят човешките любовни двойки: „Дали ме обича?" „Дали е обичал друга повече от мен?" „Дали ме обича повече, отколкото аз него?" Може би всички тези въпроси, които целят да открият любовта, да я измерят, огледат, проучат, изследват, в действителност я унищожават още в зародиш. Може би не сме способни да обичаме именно защото жадуваме да бъдем обичани, тоест изискваме нещо (любов) от другия, вместо да пристъпим към него без каквито и да било изисквания и просто да искаме да бъдем с него.

И още нещо: Тереза беше приела Каренин такъв, какъвто си беше, тя не желаеше да го моделира по свой образ и подобие, беше се съгласила с кучешкия му мироглед, не искаше да му го отнема, не жадуваше на всяка цена да е посветена в тайните му намерения. Дресираше го не защото искаше да го преобрази (така, както мъжът иска да преобрази жена си, тя пък — него), а само от желание да го научи на един простичък език, който да им даде възможност да се разбират и да живеят заедно.

И друго: любовта ѝ към кучето беше доброволна, никой не я караше да го обича. (Тереза пак се сеща за майка си и ѝ става много мъчно: ако майка ѝ беше просто една от непознатите лелки на село, може би веселата ѝ грубиянщина щеше да ѝ се струва дори симпатична! Ах, ако майка й беше някоя непозната жена! Тереза от дете се бе срамувала, че майка ѝ е окупирала чертите на лицето ѝ и е конфискувала нейното „аз". Но най-лошото беше, че извечната повеля „Обичай баща си и майка си!" я принуждаваше да приема тази окупация, да назовава тази агресия с името „любов"! Майка ѝ не беше виновна за разрива им. Тереза бе скъсала с нея не защото тя бе такава, каквато беше, а защото ѝ беше майка.)

Но което е най-важното: никой човек не може да поднесе на друг човек като дар идилията. Това може да направи само животното, защото то не е било изгонено от Рая. Любовта между човека и кучето е идилична. Не я съпътстват конфликти и сърцераздирателни сцени, тя не подлежи на развитие. Каренин бе обгърнал Тереза и Томаш със своя живот, основан на повторението, и очакваше те да му отвръщат със същото.

Ако Каренин беше човек, а не куче, отдавна да беше заявил на Тереза: „Виж какво, вече не ми е приятно да нося всяка сутрин хлебче в устата си. Не можеш ли да ми измислиш нещо ново?" В това изречение се съдържа цялата обреченост на човешкия род. Времето на човека не обикаля в кръг, а препуска по права линия напред. И тук се крие причината човек да не може да постигне щастието, защото щастието е копнеж по повторението.

„Да, щастието е копнеж по повторението", казва си Тереза.

Из "Непосилната лекота на битието", Милан Кундера