Великият мечтател, един от класиците на фантастиката Рей Бредбъри

За себе си дава определението: „Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.“ Отиде си от този свят на днешния ден през 2012г., на 91-годишна възраст. Но остави след себе си безценно наследство - неговите разкази. 

Представяме ви откъс от книгата му „Вино от глухарчета”:

И ето, настъпва денят, когато от всички страни, отвсякъде край тебе започваш да чуваш как ябълките капят, капят от дърветата една по една. Първо една там, друга оттатък, после са три, сетне четири и подир това девет, и двадесет, докато завалят отвесно, като пороен дъжд, като стъпки от конски копита по меката тъмнееща трева, а последната ябълка на дървото си самият ти; и стоиш там в очакване на вятъра да отхлаби постепенно ръката ти, вкопчила се в небето, и бавно, бавно да те смъкне надолу. Много преди да си тупнал в тревата, ти вече ще си забравил и за дървото, и за другите ябълки за лятото и за зелената трева отдолу. Ще се сринеш в мрака…

— Не!

Полковник Фрийли изведнъж отвори очи и се изпъна в инвалидния стол. Протегна студената си ръка и опипа за телефона. Слава на бога, все още беше там! Той го притисна до гърдите си, премигвайки.

— Мразя го този сън! — заяви той на празната стая.

Накрая, с разтреперани пръсти вдигна слушалката, поиска международни разговори, поръча на телефонистката един номер и започна да чака, вперил очи във вратата на спалнята, сякаш тя всеки миг можеше да се отвори с трясък, вътре да нахълта тумба от досадни синове, дъщери, внуци, милосърдни сестри и доктори и да му отнемат последната наслада, която все още можеше да поднесе на гаснещите си чувства. Преди много дни, а да не бяха и години, когато сърцето му се бе опитало да се провре навън като кама през ребрата и плътта, бе чул долу момчетата… какви им бяха имената? Чарлз, Чарли, Чък, да! И Дъглас! И Том! Ето, успя да си ги спомни! Викаха го през коридора, ала ония затръшнаха вратата под носа им, изпъдиха момчетата. Не бива да се вълнувате, обясниха му докторите. Никакви, никакви, никакви посетители. Той чу момчетата да прекосяват улицата, видя ги, помаха им с ръка. Махнаха му и те. „Господин полковник… господин полковник…“ И тъй, седи си сега тука, с това сърце като някаква малка сива каталясала жаба, което промърдва от време на време някъде из гърдите му.

— Полковник Фрийли — обади се телефонистка — Давам ви разговора. Град Мексико. Ериксън 3899.

Разнесе се далечният, но невероятно ясен глас.

— Bueno.

— Хорхе! — извика старецът.

— Сеньор Фрийли! Пак ли се обаждате? Но това струва пари.

— Да, струва! Знаеш какво да направиш.

— Si. Прозорецът, това ли?

— Прозорецът, ако може, Хорхе.

— Един момент — каза гласът.

И там някъде, на хиляди мили оттук, в една южна страна, в една кантора, в една от сградите на тази страна се разнесоха стъпки, отдалечаващи се от телефона. Старецът се наведе напред и притисна слушалката до сбръчканото си ухо, което до болка се напрягаше да чуе следващите звуци. Отваряне на прозорец.

— Ах — облекчено въздъхна старецът.

Шумовете на град Мексико в едно горещо жълто пладне нахлуха през отворения прозорец в очакващата ги телефонна слушалка. Той виждаше Хорхе да стои, протегнал слушалката навън — навънка, в слънчевия ден.

— Сеньор…

— Тихо, тихо, моля те. Остави ме да слушам.

И той се заслуша в свиренето на многобройните металически свирки, в писъка на спирачките, във виковете на амбулантните продавачи, които предлагаха своите колички червени банани и портокали от джунглата. Нозете на полковник Фрийли, увиснали на ръба на инвалидната количка, помръднаха и се раздвижиха като на човек, който върви. Стиснал бе здраво очи. На няколко пъти пое дълбоко дъх, сякаш да помирише вонята на месата, увиснали по железните касапски куки под яркото слънце, окичени с мухи като същинско наметало от стафиди; дъха на каменните улици, наквасени от утринния дъжд. Почувства слънцето да прижуря по късата брадичка на лицето му, усети се отново на двадесет и пет години; представи си как крачи, крачи, крачи, как пие всичко с поглед, как се усмихва, радостен, че живее, отзивчив към всичко, опиянен от цветове и миризми.

Някой почука. Той бързо мушна телефона под полата на халата.

Влезе сестрата.

— Здравейте — поздрави тя. — Е, слушаме ли днеска?

— Да. — Старецът отговори механично. Беше като сляп. Нахлуването беше тъй неочаквано, че част от него бе все още в един друг, далечен град. Зачака — мисълта му да се втурне назад — трябваше да е тука, за да отвръща на въпросите, да му помогне да се овладее, да се държи учтиво.

— Идвам да ви премеря пулса.

— Но не сега! — стресна се старецът.

— Защо? Да не би да излизате в момента? — пошегува се тя.

Той изгледа сестрата студено. Не беше мърдал оттук вече десет години.

— Дайте ми ръката си.

Пръстите й безмилостни и добросъвестни, обвиха китката му като някакъв шублер, опипаха пулса, за да установят болестта.

— Какво сте правили, че сте толкова възбуден? — поиска да знае тя.

— Нищо.

Погледът й се вдигна и спря на празната масичка за телефон. В същия миг на две хиляди мили от тук се разнесе далечна свирка на автомобил.

Тя измъкна слушалката изпод халата и я вдигна пред лицето му.

— Защо си правите това зло? Обещахте, че няма. Ето как сам си навреждате най-много, виждате ли? Вълнувате се, приказвате. Ония момчетии, гдето се навъртат наоколо…

— Те само седяха и слушаха — оправда се полковникът. — А пък аз им разказвах за неща, които никога не бяха чували. Разказах им за буфалото, за бизоните. Струваше си. Не ме е грижа. Бях трескав, бях жив. Ако подобна живост те убие, това ще е чудесно; прекрасно е да оживяваш тъй понякога. А сега, дайте ми телефона. Щом не пускате момчетата да се качват при мен и да стоят кротко, оставете ме поне да разговарям с някого извън тази стая.

— Съжалявам, господин полковник. Ще трябва да съобщя на внука ви. Миналата седмица аз лично не му дадох да ви отнеме телефона. Но сега ми се струва, че вече няма да му преча.

— Това тук е моят дом и моят телефон. Заплатата ви я плащам аз! — ядоса се той.

— Но за да ви излекувам, а не да се вълнувате. — Тя подкара количката му. — А сега, млади момко, бързо в леглото!

От леглото той отправи поглед към телефона и не го откъсна оттам.

— Отивам до магазина за пет минути — каза сестрата. — Но за да съм сигурна, че няма да бърникате пак телефона, ще откарам количката ви в коридора.

И измъкна празния стол навън. Чу я как поспира в коридора на долния етаж и набира някакъв номер на другия апарат.

Дали пък не звъни в град Мексико, запита се той. Не, няма да посмее!

Външната врата се хлопна.

Полковникът си припомни седмицата, изминала в тази стая, самотата и тайните, упоителни разговори през континенти, над един провлак, отвъд цели райони, покрити с дъждовни джунгли, зад плата със сини орхидеи, над езера и хълмове… разговори… разговори… с Буенос Айрес… и Лима… и Рио де Жанейро…

Той се привдигна в хладното легло. Утре няма да го има телефона! Какъв алчен глупак се беше оказал! Спусна крехките си бели нозе от леглото, учуди се, че са толкова изтънели. Изглеждаха му, като че някой ги бе закачил за тялото му, нощем, докато е спял, а бе отнесъл здравите му крака и ги бе изгорил в пещта на парното. С течение на годните бяха разрушили всичко у него, откачили му бяха ръцете, дланите и нозете, а в замяна му бяха оставили някакви заместители, крехки и безполезни като шахматните фигурки. Сега се опитваха да се досегнат и до неуловимото — до спомените; опитваха се да прережат жиците, които отвеждаха назад, към едно друго време.

Прекоси стаята с бързо залитане. Сграбчвайки телефона, той се смъкна с него покрай стената и седна на пода. Набра международни разговори, а сърцето в гърдите му като че се взривяваше безспирно, мрак замрежи очите му.

— По-бързо, по-бързо!

Почака известно време.

— Bueno.

— Ало, Хорхе, прекъснаха одеве.

— Не бива да звъните повече, сеньор — смъмри го далечният глас. — Обади се сестрата. Каза, че сте много болен. Трябва да затворя.

— Не, Хорхе! Почакай! — примоли се старецът. — За последен път, разбери ме. Утре ще ми отнемат телефона. Никога вече не ще мога да позвъня.

Хорхе не отвърна.

Старецът продължи:

— В името на Христа, Хорхе! В името на приятелството, на нашата младост! Ти не разбираш какво ми е. Връстник си ми, но ти можеш да се движиш! А пък аз не съм мръдвал оттук цели десет години. — Той изтърва слушалката и с мъка я вдигна, защото болката бушуваше в гърдите му. — Хорхе! Там ли си още?

— Но за последен път, нали? — запита Хорхе.

— Обещавам!

Слушалката полегна върху едно бюро, на хиляди мили оттам. Ето ги пак познатите стъпки и накрая — отварянето на прозореца.

Сега слушай добре! — заповяда си старецът.

И той чу хиляди хора в онова друго лято, в далечните звънки звуци на една латерна, която свиреше „Ла Маримба“ — ах, каква чудна танцова мелодия.

Стиснал очи, старецът протегна ръка да нагласи сякаш на фокус снимките от една стара катедрала, а тялото му бе натежало от плът, бе станало по-младо, под нозете си той усети напечения от слънце тротоар.

Щеше му се да извика: „Там сте още, нали? Там сте си, всички вие, жители на този град по времето на ранната сиеста, когато магазините затварят, а момчетиите крещят пискливо Loteria national para hoi! и предлагат лотарийни билети. Там сте все още, жители на града. Просто не мога да повярвам, че някога и аз съм бил сред вас. Заминеш ли си от един град, за теб той става нереален. Разстоянието превръща всеки един град, бил той Ню Йорк или Чикаго, с цялото му население в нещо недействително. Също както и аз съм недействителен тук, в Илинойс, в този малък град край тихото езеро. Всички сме недействителни един за друг, защото не присъстваме един за друг. Затова хубаво е да чуеш шумовете му и да почувстваш, че град Мексико е все още там и че хората се движат и съществуват…“

Той седеше и притискаше здраво слушалката до ухото си.

И най-накрая, най-ясният, най-невъзможният от всички звуци — писъкът на зелен трамвай, който завива край ъгъла — трамвай, претъпкан с мургави, чуждоземни и красиви хора, както и тропот от други хора, които го гонят и подвикват тържествуващо, като успеят да скочат в движение на стъпалото, и също тъй изчезват зад ъгъла по пискащите релси, отнесени са в нажежената от слънцето далечина, и в тишината долита само пращенето на врялото масло за тортили в тиганите на сергиите край площада; но това може да е и звукът от жуженето и съскането на електричеството по бакърените жици, дълги две хиляди мили.

Старецът седеше на пода.

Времето течеше.

Долу бавно се отвори някаква врата. Някой влезе предпазливо, поколеба се, а сетне страхливо тръгна по стълбите. Дочуха се гласове:

— Не биваше да идваме!

— Той ми телефонира, честна дума. Много е самотен. Не можем да го измамим.

— Но той е болен!

— Знам! Каза да дойдем, като излезела сестрата. Ще постоим малко, колкото да го видим, и…

Вратата към спалнята се разтворя широко. Трите момчета видяха стареца, седнал долу на пода.

— Полковник Фрийли? — тихичко го повика Дъглас.

В мълчанието му имаше нещо, което накара и тримата да замълчат.

Приближиха на пръсти.

Дъглас се наведе и измъкна телефонната слушалка от изстиващите вече пръсти на стареца. Вдигна слушалката до ухото си и се заслуша. През шума от жиците той долови някакъв странен, далечен, заключителен звук.

На две хиляди мили оттам — затварянето на един прозорец.

* * *