„Духовен
байпас“ е термин, предложен от Джон Уелууд в началото на 80-те години на 20-ти
век. Изразява какво всъщност не е духовност, но прилича, претендира или е
представяно за такава. Представяме ви фрагменти от статията на Орлин Баев –
психолог и психотерапевт, разкриваща начините на съзнанието и егото да се
намърдат в така наречените „духовни“ наши напъни и да променят вътрешната ни
картина тотално. Заменяйки истинното с лъжливото. Или както се изразява Баев с
неподражаемия му стил - закачане за хубавичкото и избягване на лошичкото…
- Третият признак на псевдодуховността са извиненията. Не ходя на работа, брадясал съм, нямам два лева в джоба, съпругата ми ме отглежда на дивана, защото съм много духовен. Пръскам цялата си заплата за „духовни“ семинари, екскурзии, дрехи, епилация, а децата нямат какво да облекат – но, аз съм духовен/на. Не се разбирам с колегите и шефа на поредната работа, от която или бягам, или ме гонят. Не, не съм мързелив, хаплив или неадекватен поради тревожностите си, не – аз съм духовен и другите просто не са на нивото ми и не ме разбират. С лекота обвинявам всекиго и всичко. Приписвам им кривотийки, които в самия себе си не виждам, защото аз съм винаги прав – нали съм възвишено духовен! Е, бил съм саркастичен, обиждал съм хората – ами те от това имат нужда – аз съм инструмент на Бога за промяната им. Ние, духовните хора не се занимаваме с глупости...
- Четвъртият признак е отреагирането - когато изтласкващият „духовен“ механизъм на формиране на реакция претърпи крах, потисканото съдържание експлоадира в уродливи, изкривени ексцесии от сексуалност, насилие, грубост, безразличие, хистерични конверзии, зависимости, антисоциално поведение... Всички сме били свидетели на отреагиращите взривове в поведението на постоянно усмихнатите, силово позитивни, задължително добри и духовни люде. Всички наоколо се чудят „какво му стана на този така добър човек?“ Не след дълго той отново е усилно добричкият, розово позитивен „хармоняга“, борещ се със зарядите под съзнанието си – до следващата експлозия от бяс, напиване, компенсаторна хапливост, сексуални ексцесии, болна агресия, невротични изстъпления и т.н.
- Наивният розово бонбонен позитивизъм на всяка цена е петият вид байпас, през който нежеланите импулси и съдържания се замитат под съзнанието чрез позитивно мислене и чувстване, откъдето необезпокоявани се акумулират и започват да се процеждат като невротични емоционални и телесни симптоми.
- Шестият псевдодуховен байпас е шизоидното бягство в „духовна“ фантазия. Фантазията е нещо прекрасно, когато е творческа, приземена, свързана със социалната реалност, градивно въздигаща и подпомагаща я. Бягство е, когато служи за заместване на комуникативни липси чрез фантазен метаудоволствен сурогат. Такова бягство е показател понякога за липса на смелост за активен социален живот или в още по-отдалечена от адекватната духовност позиция, за липса на желание за такава включеност.
- Пасивната агресия/мазохизмът е седмото клише за фалшивата „духовност“. Поради страха от директното себезаявяване, индивидът трупа автоагресия, рационализирана като „аз съм добър и духовен“. Фалшивата доброта, прекомерната мекота, трудното казване на НЕ, когато е нужно, не са проява на духовност, а на аморфна мекушавост, проява на автоагресивна и прикрита към другите агресивна психодинамика.
Третият признак на псевдодуховността са извиненията. Не ходя на работа, брадясал съм, нямам два лева в джоба, съпругата ми ме отглежда на дивана, защото съм много духовен. Пръскам цялата си заплата за „духовни“ семинари, екскурзии, дрехи, епилация, а децата нямат какво да облекат – но, аз съм духовен/на. Не се разбирам с колегите и шефа на поредната работа, от която или бягам, или ме гонят. Не, не съм мързелив, хаплив или неадекватен поради тревожностите си, не – аз съм духовен и другите просто не са на нивото ми и не ме разбират. С лекота обвинявам всекиго и всичко. Приписвам им кривотийки, които в самия себе си не виждам, защото аз съм винаги прав – нали съм възвишено духовен! Е, бил съм саркастичен, обиждал съм хората – ами те от това имат нужда – аз съм инструмент на Бога за промяната им. Ние, духовните хора не се занимаваме с глупости...
Четвъртият признак е отреагирането - когато изтласкващият „духовен“ механизъм на формиране на реакция претърпи крах, потисканото съдържание експлоадира в уродливи, изкривени ексцесии от сексуалност, насилие, грубост, безразличие, хистерични конверзии, зависимости, антисоциално поведение... Всички сме били свидетели на отреагиращите взривове в поведението на постоянно усмихнатите, силово позитивни, задължително добри и духовни люде. Всички наоколо се чудят „какво му стана на този така добър човек?“ Не след дълго той отново е усилно добричкият, розово позитивен „хармоняга“, борещ се със зарядите под съзнанието си – до следващата експлозия от бяс, напиване, компенсаторна хапливост, сексуални ексцесии, болна агресия, невротични изстъпления и т.н.
Наивният розово бонбонен позитивизъм на всяка цена е петият вид байпас, през който нежеланите импулси и съдържания се замитат под съзнанието чрез позитивно мислене и чувстване, откъдето необезпокоявани се акумулират и започват да се процеждат като невротични емоционални и телесни симптоми.
Шестият псевдодуховен байпас е шизоидното бягство в „духовна“ фантазия. Фантазията е нещо прекрасно, когато е творческа, приземена, свързана със социалната реалност, градивно въздигаща и подпомагаща я. Бягство е, когато служи за заместване на комуникативни липси чрез фантазен метаудоволствен сурогат. Такова бягство е показател понякога за липса на смелост за активен социален живот или в още по-отдалечена от адекватната духовност позиция, за липса на желание за такава включеност.
Цялата статия на Орлин Баев можете да прочетете тук.
Първа част на материала вижте ТУК.