Светлата страна на Ницше

Фридрих Ницше е класически филолог, философ и писател. Ето унищожителната характеристика на Питер Крафт за него: „...нарекъл себе си „Антихристът" и написал книга под това заглавие. Обосновал атеизма си по следния начин: „Аз няма да аргументирам несъществуването на всички богове. Ако има богове, как бих могъл да понеса аз да не бъда бог? Следователно няма богове". Презирал както разума, така и вярата, като често си противоречал умишлено...Считал любовта за „най-голямата опасност”, а морала за най-голямата слабост на човешкия род. Починал, душевно болен, в приют, където, страдащ от сифилис, подписвал последните си писма с името „Разпнатият”. Бил почитан от нацистите като техен официален философ.” 
Но ние ви предлагаме днес да се докосноте до светлата страна на Ницше – с някои от записките му в „Насаме със себе си”, част от "Човешко, твърде човешко". 

• Цели и пътища. — Мнозина са упорити по отношение на поетия веднъж път, малцина — по отношение на целта.
  
• Неволна изисканост. — Неволно човек се държи изискано, когато вече е свикнал да не иска от хората нищо, а винаги само да им дава.
  
• Условие за героизъм. — Ако някой поиска да стане герой, преди това змията трябва да е станала змей, иначе ще му липсва истинският враг.
  
• Скромният. — Който се държи скромно с хората, е толкова по-високомерен към нещата (град, държава, общество, време, човечество). Това е неговото отмъщение.
  
• Най-изтънченият лицемер. — Изобщо да не говориш за себе си е израз на най-изтънчено лицемерие.
  
• Яд. — Ядът е болест на организма, която в никакъв случай не е преодоляна, когато поводът за яда е вече отстранен.
  
• Свободната природа. — Ние се чувстваме тъй добре сред природата, защото тя няма мнение за нас.
  
• Животът като резултат от живота. — Колкото и надалеч да се простира човек със своето познание, колкото и обективен да се смята самият той, в края на краищата все пак няма да се сдобие с нищо друго, освен със собствената си биография.
  
• Претенции за любов. — Изискването да ни обичат е най-голямата от всички дързости.
  
• Да държиш на дадено мнение. — Един държи на някакво мнение, защото си въобразява, че е стигнал до него сам, друг пък — защото го е възприел с усилие и е горд, че го е разбрал: следователно и двамата от суета.
  
• Опасности от духовно освобождение. — При истинско духовно освобождение на един човек и неговите страсти и желания се надяват тайничко да извлекат своите предимства.
  
• Полузнание. — Който говори чуждия език слабо, изпитва повече радост от онзи, който го говори добре. Удоволствието е за полузнаещите.
  
• Липсват условия. — Много хора чакат цял живот случая да бъдат по свой начин добри.
  

• Часомерът на живота. — Животът се състои от редки неповторими мигове с върховно значение и от безброй много интервали, сред които в най-добрия случай витаят наоколо ни само силуетите на тия мигове. Любовта, пролетта, всяка хубава мелодия, планината, луната, морето — всичко това говори истински на сърцето ни само веднъж: ако изобщо някога проговори истински. Защото мнозина никога не са изживели подобни мигове и самите те са интервали и паузи в симфонията на истинския живот.
  
• Да засегнеш или да помогнеш. — Често правим грешката да се нахвърляме разпалено срещу някое движение, партия или период от време, защото случайно ги възприемаме само откъм външната им страна и виждаме само закърняването им или неизбежно съпътстващите ги „грешки на добродетелите“ — а може би и защото сме взели дейно участие в тях. Тогава им обръщаме гръб и търсим обратната на тях идейна посока; ала по-разумно би било да подирим силните им положителни страни или да се опитаме да ги развием в нас. Естествено необходими са по-проникновен поглед и по-добра воля, за да поощрим онова, което е в процес на развитие и е още несъвършено, вместо да изтъкнем несъвършенството му и после да го отречем.
  
• Първата ни мисъл за деня. — Най-сигурното средство да започнем добре новия ден е: още щом се пробудим, да се замислим първо как да създадем радост поне на един човек през този ден. Ако това би заместило религиозния ни навик да се молим, ближните ни щяха само да спечелят от тази промяна.
  
• Да се научим да обичаме. — Човек трябва да се научи да обича, да бъде добър, и то още от младини; ако възпитанието и случаят не ни дават възможност да усвоим тези чувства, то душата ни се изсушава и е непригодна да вникне дори в нежните изобретения на любвеобилни хора. Също така човек трябва да се учи на омраза и да я подхранва, ако пожелае да стане ревностен човекомразец: иначе ще отмре постепенно и кълнът й.
  
• Копнеж по силна болка. — Утолената вече страст оставя след себе си смътен копнеж по самата нея и в последния миг на отшумяване хвърля дори един изкусителен поглед назад. Навярно ударите на нейния бич са ни доставили все пак някакъв вид удоволствие. Затова пък по-умерените чувства ни се струват блудкави; както изглежда, човек предпочита бурното неудоволствие пред вялото удоволствие.
  
• Любовта като похват. — Онзи, който иска да опознае истински нещо ново (било то човек, събитие, книга), ще постъпи добре, ако приеме това ново нещо с цялата любов, на която е способен, и бързо отвърне поглед, дори забрави всичко, което му се струва неприятно, шокиращо, фалшиво; нека например даде на автора на една книга най-голям превес и с туптящо сърце пожелае, сякаш е на състезание, той да постигне целта си. Служейки си с този подход, всъщност проникваме до сърцевината на Новото, до неговия живец; а това именно означава да го опознаем. Стигнем ли дотам, после разумът си прави своите критични уговорки; надценяването, временното затихване на критичното махало, бе именно само похватът, за да подмамим навън душата на това ново нещо.