„Нека е пиянде, нека е отвратителен, обаче си е мой и аз няма да остана сама...”

Не мога да заспя…
Мислите ми препускат и се преплитат. Знаете как е да падаш в бездната насън, стряскаш се и тъкмо си задрямал - се събуждаш в пот. Ужасно ме беше страх да остана сама и това се случи. Защото нямаше как да бъдем щастливи аз и мъжът ми, ако не осъзнаехме, че и двамата сме травмирани за цял живот от детството в дисфункционални семейства.
Вече 2 години откакто си тръгнах и не съм се връщала. Всичко е зад гърба ми вече. Обидата и гневът, че той не помага на сина ни, нежеланието да говоря с него, когато звънеше всеки ден, този хиперконтрол….И изведнъж ме връхлита вълна на откровение, тъй като този човек се опитваше да заслужи любовта ми, да ми е полезен. Идвах си от работа уморена – вечерята беше готова. Споделях с него всичко, нищо че беше болен.

От какво ли?
Получи психоза след спиране на хашиша без медицинска помощ, опита да ме върне, включително и с бой, от отчаяние...
На зрелия човек му е непонятна реакцията да руши и да отблъсква тогава, когато трябва да създава и възстановява.
Но когато хроничният страх с лепкавите си пръсти те хваща за гърлото, аргументите на здравия разум са безсилни – и ти причиняваш болка, за да не причинят на теб. Да отблъснеш, за да не те отблъснат.
Та ти си раснал в непрекъснатото очакване кога ще те изоставят, предадат, отхвърлят. Както това се е случило когато си бил на 5 и бащата ти е умрял, майка ти е избрала пастрока ти пред теб и те е натирила при баба ти. Понякога си е спомняла, че има син.

Какъв човек е станало момчето, чийто баща е пил безпросветно, баба му е била алкохоличка, майка му цял живот се е претрепвала от работа загробвайки здравето си и всички остатъци на доверие и безусловна любов?
Мъжът ми не помнеше нищо отпреди 5-тата си година. Психолозите казват, че става дума за сериозна психологическа травма. Когато ми посягаше, имах усещането, че ненавижда жените и никога няма да може да се довери на нито една. Разбирах, че той води тази война не с мен, а с майка си, която го е изоставила и не е могла да му даде усещане за ценности, любов и приемане. И сега, вече пораснал, той всячески (освен когато ме биеше) се опитваше да ми е удобен, за да заслужи любовта – понякога стелейки се като изтривалка.

Нужните често ги използват, а не ги обичат. Любовта не е разменна монета и не е награда за угодничество. Не е да се посветиш изцяло на другия. Можеш да обичаш заради изключителност, заради свободата на мисълта, яркостта и нестандартността, заради умението на другия да се приема и да се уважава.

Моят мъж ме обичаше с болната си любов, а аз разрешавах да бъда обичана.

Не получавайки от мен безусловната майчина любов, той се озлобяваше все повече и повече и вече не молеше, а изискваше.
Защо избрах него ли? Въпреки, че още от запознанството ни беше ясно, че не е съвсем адекватен.
Приличаше на баща ми. Татко пиеше, влизаше в запой, имаше делириум понякога, но през повечето време смучеше интелигентно, всеки ден по лъжичка на час. Брат му беше запоен алкохолик, беше се подлагал на хипноза, но безуспешно.  Помня, че той живееше при нас като бях на 12 и ме дразнеше ужасно. Като го гледах ме обземаше чувство на безизходица и  омерзение.

Не можех да разбера как така големите не могат да се контролират.

Тогава още не разбирах колко коварна е болестта алкохолизъм и нямах капка съчувствие към алкохолиците. Смятах ги за безмозъчни зеленчуци, които нямат място на тази земя.
Бях далеч от истината докато сама не се сблъсках челно с моята болест на съзависимостта. Страх от отхвърляне, изоставяне, емоционална болка – трябваше да извървя много, за да осъзная откъде идват те.

Винаги съм се чувствала като подхвърлена в семейството ми.
Родила съм се в деня на смъртта на Ленин, с дефект на крачето. Майка ми два дни е оплаквала моето раждане. Леля ми се изпуснала веднъж да каже, че може би са ме правили в пияно състояние. Домът ни беше пълен с вино и бира, винаги беше отворен за постоянни гости. Но всичко свърши печално. Година преди да почине, мама, вече с треперещи ръце, криеше от баща ми малко алкохол из секцията и ме молеше да не му казвам. Когато я питах защо пие с него, тя ми обясняваше – за да остане за него по-малко.

Любовта може да е и такава….Но сега знам и разбирам, алкохолизмът е страшна, смъртоносна и прогресираща болест и както и да се опитваш да спасиш пиещия и да си му нужен, само и само да не те изостави, ти си безсилен срещу тази болест. Колкото и да те лъже главата –
нека е пиянде, нека е отвратителен, обаче си е мой и ще бъде с мен каквото и стане
и аз няма да остана сама. Няма да се сблъскам отново с ужаса и отчаянието, когато бях на 5 и светът рухна в краката ми.

Нямаше на кого да се опра, нямаше кой да ми каже „не се бой, аз съм с теб, обичам те, ти не си сама, заедно ще се справим“.
Не оставайте лице в лице с тази болест, има групи, където аз самата започнах да изчиствам разума си отровните клишета. Срещнах се в тях с хора като мен – съпруги, сестри, дъщери на алкохолици. Те черпят надежда и споделят опит, опознавайки се все повече и по-дълбоко.

Ние сме родени не за да страдаме, макар понякога да ни се струва, че няма по-силно вино от болката! Разкъсайте тези ластици, които ви пречат да усетите своята пълноценност и яркостта на живота. Ние сме тук, съвсем близо. До неотдавна бяхме на предела на силите си, на предела на отчаянието и болката. Казвахме си: „по-добре да умра, отколкото да живея така с него“, „колко много се страхувам да си тръгна...“