В началото на Новата година, когато търсенията ни за нас самите, за бъдещето, което искаме да изградим, са по-силни от всеки друг момент, избрахме да ви срещнем с вечно мъдрите слова на духовния водач Ваклуш Толев. Интервюто, което ви представяме, никога не е публикувано досега. То е на неговия близък ученик известния режисьор Николай Василев.
Преди 12 години Николай Василев прави дебют в киното именно с документален филм за Ваклуш Толев. „Пътят на мъдростта” веднага печели награда за дебют на фондация “Култура Аними”. Участва в програмата на фестивала “Златната ракла”, 9-тия Международен София филм фест, Фестивала за неигрално кино “Златният Ритон”, селектиран е за Наградата на Европа в Берлин 2005 г., документалния фестивал в Ихлава, Чехия, прожектиран е на Дните на българската култура в Париж 2005 г., открива VI-тата Международна панорама на независимото кино в Солун.
Г-н Толев, какво е да живееш истински? Днес съществуваме или живеем?
Винаги съм правил разлика между съществуване и живеене. Не може да бъдат равни, защото в съществуването стои пулсът на вегетацията, а в живеенето стои откровението на творческата сила, Подобието – диханието на Сътворителя. Шекспир в своя „Хамлет" поставя въпроса: to be or not to be – да бъдеш или да не бъдеш. За мен проблемът е по-друг – да бъдеш, а не да имаш! Живеенето е съзнание да бъдеш.
Но като че ли в момента е прието обратното – да имаш, а не да бъдеш…
Автор сте на много книги за духовното познание. Откъде черпите вдъхновение?
Животът ви е минал през няколко исторически епохи, бихте ли им дали някакъв щрих.
Казвате вътрешна революция, но хората очакват някой да ги спаси отвън?
Това е плод на внушението, че Бог трябва да го търсиш вън от себе си. Когато дълбочината на човешкия ум не стига до този бог, който е в него, човек търси своето оправдание в легитимирания образ – държавника, духовника... Дали наистина монархът ще покани на трапезата си народа? За хората е голямо благоволение той да ги нахрани на масата, дори с илюзии. Затова имам една мисъл – с трохи тълпата винаги се храни, стои неяден хлябът на Живота.
Какво в съвремието ни определя пътя на социалността?
Трябва да се разбере, че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а богове. Пътят на прехода ни не се определяше от идеи, а от оглозгани идеологии, които диференцираха обществото. Нужна е нова идея, учение за света, за социологията, за политиката, за културата – за да се направи епоха, къс от битието, а не поредното столетие.
Дали не сме в морален, нравствен и културен спад? Намалял ли е апетитът за духовна храна?
Човечеството не е навикнало да се променя. И тогава, когато са изчерпани енергиите на известни нравствени таблици, идва промяна, но хората не могат да я понесат. Много е лесно да се отрече наличният морал, но трудно е да създадете нов. Тази битка Христос я изживя и трагедията на християнството е там, че голяма част от старите морални постулати на юдейството и на някои други остатъци от мирови религии влязоха и в християнството. Христос излезе срещу колективното съзнание в идея за личност - за жалост точно това се загуби. В християнството личността се загуби. Когато искаш да смениш един морал, изглежда тежка битката. В третото хилядолетие обаче битката няма да е вече за нови морални стойности, а за знанието. Знаещият е повече от безгрешния.
Къде е вярата на младите хора?
Как ще коментирате идеите за изучаване на религия в училище?
Когато вероизповеданието е като задължителна дисциплина, а не като вътрешна потреба, после, като узреят тези, на които е наложено, те се освобождават от него. Институтът трябва да смени възпитанието чрез морал със знанието, което още Адам се опита да направи. Опита се да знае, а те му казаха, че е грешен. В религиите стои доктрината на креацията, която е неподвижна. Отрича се законът на еволюцията, на прераждането, макар първите столетия на християнството да е изповядвано.
...Ние не можем в третото хилядилетие да влезем с това, което хилядилетия се изповяда и се нарича първороден грях. Не можем да го вземем! Не ни и трябва, защото по същина то не е верно. Това е една от най-тежките вериги, които заземяват човека. Защо трябва да оверижим човека в грях, който дори да му го сложим като първороден? Защо? Защото някой е имал смелостта да яде ябълката, плода на знанието. Змията, която всички я обявяват за злосторница, а в същото време тя е и мъдрост… Защото пак Христос ще каже: Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъбите. В световната култура съществуват т.нар. формации на офистите, на змиепочитателите точно заради две неща: гъвкавостта и смяната на кожата, което е идеята за раждане и прераждане. Затова тя влиза в тезата за мъдростта. И тази змия се явява и казва на Адама и на Ева: Не, няма да умрете, а ще ви се отворят очите да познаете що е добро и зло, ще станете като богове. И когато те яли плода на знанието и им се отворили очите – виждат се в плът! Значи какво? Този, който слезе в плътта, във физическото поле на съществувание, трябва да има знанието що е добро, върху което са построени бъдещите религиозни формации за възпитанието му в отговорност за обожествяване.
Това е голямата тайна и Бог ги пъди и двамата с тезата, че са извършили познание за добро: да знаят що е добро и зло като привилегия на боговете... След това, Бог кога ги изгони, им казва: Те станаха като нас – Богове. Тогава се питаме коя е змията? Животинчето? Или тази Змия-огън, която наричаме Кундалини. Кундалини е Диханието на Бога, Бога в нас.
Тогава как искате да приема аз тезата за грешния човек!? Няма такъв! Има нееволюирал. И не мога да приема статута на постоянната стагнация на положението зло и добро… Няма зло, има нееволюирало добро.
Какви са според вас предизвикателствата на третото хилядолетие?
Думата в религиите е „Анатема”, която в буквалния смисъл значи “проклятие и отлъчване”, а в социално-гражданския закон думата е „Враг”. Не може да имате враг, макар Христос не можеше да си послужи с друга дума, когато казва: Обичай враговете си. Защото Сътворителят не е създал само теб божествен, пък другия – вражески. Затова тази дума я смених със събожник, чиято ритмика създава хармония – не можеш да наречеш враг събожника си! Можеш да го научиш за грешката, която е направил, можеш да повишиш в него чувството на отговорност. Но не можеш да го наречеш враг.
И не може за това, че ти не искаш, или имаш друга вече яснота в поклонението си пред боговете, да те анатемосат, че не изповядаш определена религия. Личността е свещена. Индийците я наричат Пуруша – Мировото Същество, човек-Бог, и граничи с нашия иконен образ на Пантократора.
Как виждате човека в бъдещето?
Историческата даденост свидетелства, че човекът се е променял – променил е косматата си дреха с фрак, променил е мисловния си процес от констатация и рефлекс за съхранение до творчество и себежертва. Променени са и нравствените таблици – от „Око за око, зъб за зъб" до „Обичай врага си". Следователно в бъдещето човекът ще трябва да се потърси в духовното си роднинство, защото всеки носи в себе си Диханието на Бога. Първото нещо, което виждам в бъдещия човек, това е идеята за свобода от себе си. Това е формула, която малко е смутителна, когато се чуе за първи път. Но ако не надмогнем себе си, не можем да направим нищо ново. Човекът не е даденост, той е едно предшествие, той е едно саморазвитие, той е едно достижение. За мен човекът е една бъднина, той е Бог в развитие.Вашето учение се нарича Път на Мъдростта, какво е мъдрост?
Мъдрост винаги е имало, обаче Мъдростта като доктрина е нещо съвършено друго. Както Любов винаги е имало, Еросът съществува и в митологиите, и в реалността, но религия на Любовта създава Христос. Правда винаги е имало, но религия на Правдата създава Моисей. Така че Мъдростта като доктрина на посветените в името на извеждащия от човека вложен бог, е нещо съвършено друго. Иначе може да го преведете, както казвам, на старогръцки като кажете “софия”, или Сарасвати като кажете на индийски...
Странното за Мъдростта е другаде. Това е, че тя не е утробна богиня. Това е доказателство, че е изключение. Богинята на Мъдростта Атина Палада излиза из главата на Зевса, а не от утробата на Гея или на Хера. Това е странното. И тогава сами бихте казали: Да, наистина Мъдростта не е това, което земята ни дава, а каквото главата ни дава – тя се ражда от главата. Така че Мъдростта ще трябва да я търсим не в очите, които могат да видят що е правда; не в сърцето, което може да прояви милост или жестокост, а в будността на вложеното у нас Съзнание. Съзнание... А това е вече част от целостта на прозрението и тайната на вложеното ви предназначение. Любовта каза: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец, но тя не можеше да каже „Бъдете божествени, както е божествен вашият Отец“. Мъдростта може да го каже. Защото тя стои над доктрините, които повелява Земята.
… Дух и пламък е бил моят път и мойто битие…
Ваклуш Толев е роден на 7 януари 1923 г., в деня на Рождество Христово, в с. Поповица, Пловдивско. Приключва земния си път на 27 ноември 2013 г. в София.Учи право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Изключен е през 1946 г. по политически причини. Престоява дълги години по лагери и затвори. Там пише поезия, драми, философски есета, учи немски, френски, английски… След освобождаването му завършва богословие в Духовната академия, София.
От 1991 г. Ваклуш Толев чете лекции в Пловдивския и Софийския университет, изнася слова и беседи в различни културни центрове на страната. От 1993 г. реченото му слово се публикува и оформя едно ново учение, наречено от него Път на Мъдростта. Учението разглежда редица теми, свързани с духовния, културния и историческия живот в личното, социалното и Мировото битие на човека. То е принос към бъдещето като визия за присъствието на човечеството в третото хилядолетие с Културата на Мъдростта!