Светът в теб4 август 2019

Лучана Узунова: Промених се и кистата изчезна

Прочетете вдъхновяващата история на организатора на семинарите на д-р Рюдигер Далке

Приятели, в брой 7 на Списание 8 се запознахте със системата на психолога д-р Рюдигер Далке, който учи как да тълкуваме различните болестни картини и при кой симптом какво да променим в светогледа си, за да оздравеем. Много от вас си взеха и книгите му „Peace Food” и „Болестта като път”, която може да закупите от нашия онлайн магазин.

Но това не е всичко. Радостни сме да ви съобщим, че д-р Рюдигер Далке идва в България и няма търпение да се срещне с всички вас!

Програмата
Варна
31 август 18:00-20:30 – Вечерна беседа-лекция „Peace food“
1 септември 9:00 – 17:00 – „Болеста като символ“ – практически семинар
Бургас
3 септември – 18:00-20:30 – Вечерна беседа-лекция „Peace food“
София
4 септември, 18:00-20:30 – Вечерна беседа-лекция „Peace food“
5 септември, 9:00 – 17:00 – „Болестта като символ“ – практически семинар

Билети:
Целодневен семинар „Болестта като символ": 230 лв.
Вечерни беседи „Peace food" - 25 лв.
Читателите на Списание 8 отново ще се ползват със специални привилегии:
Купете билет до 8 август за целодневния семинар и ще получите подарък едногодишен онлайн абонамент за Списание 8 на стойност 40 лева!
Ако вече сте абонати, въведете промокода списание8 при закупуване на билета за целодневния семинар и ще получите 30 лева отстъпка!

Лучана Узунова е човекът, който кани д-р Далке в България и организира семинарите с него в страната. Лучана взема непоколебимо решение да запознае българите с учението за болестта като път, след като самата тя го извървява докрай. Ето и нейната вдъхновяваща история.

Няма да скрия – чувайки присъдата „киста“, последвана от задължителните туморни маркери („в рискова възраст сте“), доста се разстроих. Месечният ми цикъл, досега точен като швейцарски часовник, го нямаше никакъв. Част от мен я нямаше. Моята женственост ми бе отнета. И да си призная, доста боли.

БОЛЕСТТА ПРАВИ ЧОВЕКА ЧЕСТЕН
Но пък „Болестта прави човека честен“, е казал психотерапевтът Торвалд Детлефсен, един от най-известните представители на езотеричната психология. Заедно с д-р Далке са съавтори на книгата „Болестта като път“, на която имах шанса да попадна точно когато се люшках между страха от неизвестното (реалната възможност тази киста да продължи да расте, да срасне към някой орган или пък да се спука) и неспособността да направя каквото и да било, освен да чакам следващият преглед.
Та докато чаках, започнах да чета. Книгата ме грабна още в предговора си: „Тази книга е неудобна, защото лишава човека от възможността да използва болестта като алиби за нерешените си проблеми. Целта ни е да докажем, че болният не е невинна жертва на някакво природно несъвършенство, а по-скоро сам носи вина за състоянието си“.

Четейки тезата за женските болестни проявления, на която е отделено специално място, намерих себе си и своя симптом между редовете. Отне ми известно време да го проумея, признавам, но огромен процент от смущенията при месечен цикъл, като се започне от симптомите на ПМС, аменорея, дисменорея, полименорея, хормоналния дисбаланс, например наличието на повече естроген (от гръцки ярост, страст) означава изява на мъжкото, на силовото. Всякакви образувания като кисти, фиброми и миоми дължат същестуването си на липсата на достатъчно женска енергия.

Потискането на женската природа, поемането на голяма емоционална болка, изземването на мъжките функции, феминизмът и еманципацията услужливо дооформят това явление.
Бях объркана. Имам до себе си най-прекрасния мъж на света. Отношенията ни бяха на нови висоти и все по-дълбоки. Толкова много научих чрез него и толкова много израснах. Но цитатът от книгата, че „непримиримостта със собствената женственост е скритата причина за повечето гинекологични смущения“ не ми даваше мира.

И така, обърнах се назад във времето преди 5, преди 10 и дори преди 15 г. Започнах да съзерцавам симптома и търсех отговор на въпроса – какво го е причинило? Колкото повече съзерцавах, толкова повече симптомът говореше. Аз бях тази, която отказваше да приема нещата такива, каквито са. Потисках женското у себе си непрекъснато, а мъжкото се проявяваше вместо него. Аз бях тази, която взема решенията – за вечеря, за излизане, за почивка, за работа. За всичко! Цупех се, хвърлях огън и жупел, че няма инициатива. Ами как ще има, след като аз самата не давам тази възможност?

Аз бях винаги права. Този изначален стремеж на егото – да бъдеш вечно прав, да отвърнеш, да си отгоре. Аз бях постоянно мрънкаща и недоволна женичка, която знае много добре какво заслужава. Бях и горчиво страдаща, когато това или онова не се получаваше, така както аз съм решила, че трябва да бъде. Бях категорична в изказванията си, в поведението си. Категоричността, както по-късно разбрах, е обратният знак на приемането. И така осъзнах, че аз се бях превърнала в жена, която бе забравила истинската си природа.

А тя се изявява в способността да даваме, да съзидаваме, да приемаме. В готовността да пожертваме част от егото с приемането на мъжкото и неговата доминираща роля. Да се обичаме. И след това да позволим да ни обичат. Да се отпуснем без страх, че ще загубим контрол – това за първи път проумях на един курс по танци. Не вярвах, че едно привидно лесно умение – да се оставиш партньорът да те води, може да се окаже толкова трудно за изпълнение. Да потънеш в ръцете му и да знаеш, че от него зависи в коя посока ще поеме танцът. И животът.

ЗА ЖЕНИТЕ И ПЧЕЛИТЕ
Лампичката просветна втори път, когато забелязах това поведение на едно събиране. Жените се държаха с мъжете си буквално като с деца. Те знаеха, те можеха, те правеха всичко най-добре. Партньорите им бяха поставени на онази плоскост „мъжка му работа“ с едно снизходително отношение. Бяха като оси. Но аз самата до неотдавна бях същата като тях.

А колко по-добре е да сме като пчелите. Пчелата отглежда, грижи се за кошера. И така в тъмнината на мрака една по една проблясваха светлинки. Изчетох и доволно количество литература. Трябваше да знам какво е това, което имам. В медицинските книги кистата се описва като „затворена структура в рамките на яйчниците“ или „доброкачествено образувание, което представлява кухина, изпълнена със съдържание“. Характерът на съдържанието є се описва като мехур или топка, пълна с течност, която функционира сама за себе си. Медицината не знае какво ги образува. „Наблюдаваме я – ми каза докторът – и ако продължава да расте – махаме. Може и яйчника, може и двата.“

Четях и различна литература. Такава, която тълкува произхода на симптома, четях и наблюдавах, осъзнах, че истинското проявление на тази топка представлява нищо друго освен дълго стаяван гняв, голяма доза фрустрация, дълбока обида, достатъчно тъга и разбира се, моята отколешна приятелка вината.

ЗАЩО НА МЕН?

Пак там прочетох и следния въпрос, който авторите на книгата съветват всеки от нас да си задава, когато има някакъв физически симптом: „ Защо се случва точно на мен, защо точно това и защо точно сега?“. И реших да разбера защо я имам. И когато намеря отговора, да го приема и да заживея в хармония с него. Никого не искам да ангажирам с това прозрение, но дълбоко в себе си знам, че това е така.

И така... аз приех тази киста, заобичах я. Нямах друг избор – тя беше част от мен. В този период от поставяне на първоначалната диагноза оставах по-често сама, продължих да правя йога, медитирах, търсех. Не пиех медикаменти освен един природен продукт и много чай.

Назначеният преглед два месеца по-късно показа абсолютно чисти яйчници, без помен от 5-сантиметровата многокамерна киста на десния. Случи се точно това, което пишеше в книгата. Когато прегърнем симптома и започнем да тълкуваме неговата поява, опитаме се да вникнем в това, което иска да ни покаже, и видим това, което потискаме – неговото съществуване става излишно.
Безкрайно благодарна съм на двама души. На една изключителна жена – д-р Мария Папазова. Лекар по образование, духовен учител по призвание. Когато ми беше най-трудно, тя ми каза: „Операцията не е решение, момиче. Всичко е в твоите ръце.“ И на човека до мен, благодарение на когото успях да се видя отстрани и да се изправя очи в очи с най-потискания страх – този от мен самата.

„Колкото по-невероятно ви се струва едно твърдение за вас, толкова по-вярно е то. Когато едно прозрение е вярно, то смущава“ – с този цитат ще сложа финал на моята история, която не е по-различна от историята на много други жени. Искрено вярвам обаче, че така както можем да създаваме тези образувания, така можем да ги преобразуваме. Аз съм просто прашинка в безкрая, на която това є се случи. Трудно е да видим собствените си грешки. По-лесно е да посочим треската в окото на другия, но трябва първо да извадим гредата от своето собствено.