„Викът“, худ. Едвард Мунк, 1893 г. ,wikipedia.org
Обикновено когато човек си върши лошо работата си намира оправдание и възмутено казва: „А вие знаете ли колко ми плащат за това?!”. Знам. И не разбирам какво правиш тук. Според мен нещата са простички: не ти харесва – не го работи. И така – във всичко.
Чувстваш се зле с човека, с когото живееш – недей да живееш с него. Деловите ти партньори се отнасят зле с теб – смени ги. Костюмът не ти отива — дай го на този, на когото ще му стои идеално. Не можеш да спиш – заеми се с душевното си състояние. Чувстваш се зле – лекувай се. Не ти е добре в страната, в която живееш – тръгни си. Прави, а недей да хленчиш.
А ако нищо не правиш и нищо не променяш – значи така ти е добре. Бъди честен със себе си. Добре ти е да хленчиш. Да се оплакваш. Да страдаш. Добре ти е да си жертва. Да ти съчувстват. Добре ти е някой друг да решава вместо теб и да ти се помага. Добре ти е нищо да не правиш с живота си. Спокойно. Предсказуемо. Това е твоята зона на комфорта.
В това си има някакъв смисъл. Даже голям смисъл – ако ти не си жертвата, то кой? Ако ти не се оплакваш какво ще правиш? Нали ще ти се наложи да действаш. Ако махнем това мото: „Непоносимо трудно ми е, но ще нося кръста си”, то какво ще остане? Къде ще идеш без кръста си? Как въобще ще живееш без него?
Да не вземаш решения също е решение. Да не прометяш нищо – също е избор. Ако ти правиш такъв избор, следвай го, признай си го, получавай бонусите от него, наслаждавай му се. Но недей да циклиш мозъка на друг. Той не е длъжен да играе игрите ти.
Признай си: ти си там, където искаш да бъдеш. Това е истината.