Снимка: wikimedia.org
Имало едно време една жена, от злобна по-злобна, и тя умряла.
Не останало подир нея нито едно добро дело.
Грабнали я дяволите и я хвърлили в огненото езеро. А нейният ангел-хранител стои и си мисли: „Какво ли нейно добро дело да си спомни, че да го каже на Бога? "
Спомнил си и дума на Бога: „Тя, казва, веднъж отскубна от градината едно стръкче лук и го даде на една просякиня."
И му отвръща Бог: „Вземи сега, казва, същото стръкче лук, та й го подай в езерото, нека се хване за него, и дърпай, и ако я измъкнеш от езерото, нека отиде в рая, пък ако се скъса, да си остане жената там, където е."
Тича ангелът при жената, подава й стръкчето лук: „На, казва, жено, хвани се за него, да те издърпам". Започнал лекичко да я дърпа и вече почти цялата я измъкнал, но другите грешници в езерото, като видели, че я издърпват навън, хванали се всички за нея, да ги изтеглят и тях с нея.
А жената нали била от злобна по-злобна, взела да ги рита: „Мене дърпат, а не вас, мой е лукът, не е ваш." И щом рекла това, лукът се скъсал. И паднала жената в езерото и гори там и до ден-днешен.
А ангелът заплакал и си отишъл.
Ф. М. Достоевски, „Братя Карамазови"