Светът в тебДимитър Недков* / 21 юли 2020

Време е за Събрание и то...Велико

Обезсмислихме живота на младите с тридесетгодишната си препирня „кой да кара влака"

снимки: Добрин Кашавелов

Време е за събрание... И то – Велико... Което предполага още и – този път задължително да е народно. С генералната задача – да разпише: що ще е това народ, все още български и най-вече – доколко ще му тежи думата, когато му причернее пред очите и се вгорчи душата му...

Време е за събрание... Велико народно събрание... Но този път нека поне малко да прилича на онова – първото, оборищенското от пролетта на 1876. Защото отново иде реч за свободата и независимостта на род и Отечество. Онова първо българско народно събрание – поставило началото на най-опозорената днес по нашите земи ценност – парламентарната демокрация. Онова първо ритуално съвукопление на представители на различни идеи за постигане на една и съща цел – да оцелее семето българско и да пребъде...

Време е за събрание... Велико народно събрание... Но поне този път – без предатели. Без оня вид треперещи за рахатлък и имане дребни душици, отърчели веднага след заверата в нечии конаци, за да издадат четата...

Време е за събрание... Велико народно събрание... Но свикано по канона на старозаветния Еклисиаст, което ще рече, че дошло е време да си припомним за пагубната суета на суетите, или казано по днешному – как властта използвана единствено за набавяне на облаги в живота неминуемо води до библейското: “Време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото...”

Време е за събрание... Велико народно събрание... За писането на нова “дебела книга” с нови скрижали за конституционно повеление в търсене отговорите на исконни въпроси – възможна ли е нация без суверенитет; в какво вярваме; кого и как даряваме с доверие да ни води и докога; как гласуваме и кой брои гласовете; кой-кой ще е и защо; по божията воля ли ще се множим чрез любовта между мъжа и жената; как да устроим дома си и кого гостоприемстваме; устройствените норми на битието ни; колко е поносимата разлика между немотия и богатство; що ще е престъпление и наказание; кой-кого ще пази и от какво; на какво учим децата и как да почитаме старците; наследници на каква историческа памет сме; как да се опазим от враговете и какво ги чака предателите; живеем ли по законите на природата и красотата на изкуствата...

Време е...

На площадите е ХХI-вият век – началото на новият милениум – понятие което освен “хилядолетие” би могло да означава и “златен век”... На площадите излезе бъдещето – младите хора на които, ние - грешното поколение обезсмислихме живота с тридесетгодишната си препирня “кой да кара влака”. Но хората на бъдещето напълниха агората между триъгълника на провалената власт с прокламацията, че не искат “живот като в чакалня” ако ще и в европейска, но явно треторазрядна гара, на която дори “Ориент Експресът” вече не спира. Не искат управници, за които кесаревото е винаги кесарово и то от оглозганото общо благо. Не искат свалили превръзката на Темида правозащитници, за които правдата е многолика... Просто искат – да бъдат себе си... Не като нас преходниците, които освен безвъзратно своето, похабяваме и тяхното бъдеще...

Време е... тази млада и все още непокварена, спонтанна, жизнена енергия да седне и да напише своето конституционно петокнижие – своята “дебела книга”. Още от утре да отпочват черновата на своето бъдеще – поне докато все още ги има за съвет читавите теоретици на конституционализма, които откровенно да избегнат грешките си от края на миналия век, подведени от псевдоустойчивастта на един престарял от порочност свят и обявяването на края на историята от тогавашните глобални властелини.

Време е... За събрание Велико и Народно...

Което да саморазпусне първо себе си като такова. Защото само за няма и тридесетина години безцеремонно унищожихме всичко велико от завещаното ни историческо и културно наследство... И стигнахме до отчайващата перспектива да изчезнем и като народ...

Предишното Велико Народно Събрание обеща поетичното: “да превърне дворците в детски ясли”... И какво – съградихме още... дворци и то в стила на мутробарока...

Сега спасението е – да започнем да градим счупената държава наново, от темелите. Но този път да не зазиждаме сянката на поредното измамено поколение, а собствената си греховност пред отците и децата ни...

Задължава ни агората изпълнена с младите майки с детските колички, с едничката надежда – да доживеят най-после превръщането на дворците в детски ясли...

*Статията е от фейсбук страницата на автора, публикуваме я с неговото съгласие.