Светът в тебДжовани Папини, Хорхе Букай / 13 април 2021

Разказ за спрелия часовник

Онези, които упорито искат да живеят вечно, ще бъдат осъдени да останат в света на сивия ход на ежедневието

„Както е прието в Аржентина да се казва „Всеки един глупак има дефиниция за любовта, включително и аз”. Любовта е избор – избор да работиш за свободата на другия. Да постигнеш състояние, в което другият да има избора да направи това, което иска в една връзка, дори да каже нещо, което на другия няма да му се понрави. Трябва да се стигне до щастието от това, че другият съществува. Това е най-добрата любов, която може да има. Не всеки човек е способен да обича по този начин, но можем да се опитаме да бъдем по-близо до нея." Това казва пред българските си почитатели в София на 8 юни 2010 г. известният аржентински гещалт психотерапевт, майстор на психодрамата и писател Хорхе Букай. Нека си припомним как Хорхе Букай преразказва в своята книга „Нека ти разкажа" една история на Джовани Папини.

На едната стена в стаята ми е окачен красив старинен часовник, който вече не работи. Стрелките му, спрели открай време, сочат невъзмутимо един и същи час — точно седем.

Открай време този часовник е само ненужна украса върху белезникавата празна стена. И все пак има два момента през деня, два кратки мига, в които старият часовник сякаш се възражда отново от пепелта като птицата феникс.

Когато в лудия си бяг всички часовници в града ударят седем часа̀ и механичните кукувички и гонгове заповтарят по седем пъти своята песен, старият часовник в моята стая сякаш оживява. Два пъти на ден, сутрин и привечер, часовникът е в пълна хармония с останалия свят.

Ако някой види часовника точно в тези моменти, би казал, че върви чудесно… Но след това, когато песента на другите часовници стихне и стрелките им продължат по скучния си път, моят стар часовник застива, верен на часа, в който някога е спрял.

Но аз обичам този часовник. И колкото повече говоря за него, повече го обичам, защото чувствам, че приличам все повече на него.

И аз съм застинал във времето. И аз се чувствам прикован и замрял. И аз донякъде съм излишна украса на една празна стена.

Но се радвам на кратките мигове, в които идва като по чудо и моят час.

Тогава чувствам, че съм жив. Всичко е ясно и светът е прекрасен. В такива мигове мога да творя, да мечтая, да летя, да казвам и чувствам повече неща, отколкото през цялото останало време. Това хармонично общение настъпва и се повтаря непрестанно, като неумолима закономерност.

Когато го изпитах за пръв път, исках да се вкопча в мига, мислейки, че мога да го задържа завинаги. Но не стана така. И на мен, както на моя приятел — часовника, времето на другите ми се изплъзва.

… Когато моментът отмине, часовниците, намерили убежище при други хора, продължават своя ход, а аз се връщам към обичайното вцепенение, към работата си, бъбренето в кафето, към скучния ход, който обикновено наричам живот.

Но знам, че животът е нещо съвсем друго.

Знам, че животът, истинският живот, е сбор от онези мигове, които, макар и кратки, ни карат да усетим, че сме в хармония с Вселената.

Почти всички смятат, горките, че живеят.

А има само мигове на пълнота и онези, които не го знаят и упорито искат да живеят вечно, ще бъдат осъдени да останат в света на сивия и еднообразен ход на ежедневието.

Затуй те обичам, стари часовнико. Защото ти и аз сме едно.