Светът в теб17 февруари 2022

Защо жертвите на домашно насилие не си тръгват

Нека не ги питаме: „Ама как можеш да го обичаш още?", а да им помогнем да се отърват от стигмата

Кадър от „Врагът в моето легло", 1991, реж. Джоузеф Рубин

За всеки, който познава приятел, колега, или член на най-близкото си обкръжение, преживяващ малтретиране и насилие у дома, един от най-големите въпроси е защо тези измъчени хора просто не си тръгнат от отровната връзка?
Трудно е за непрепатилия да разбере степента на принудителния контрол и практическите препятствия за бягство, да не говорим за сложните чувства, които преживелият насилие трябва да „разопакова" и да се справи с тях. Четирима експерти обсъждат пред The Conversation защо жертвите на домашно насилие не молят за помощ и защо се чувстват безсилни да си тръгнат.

Страх и контрол

Касандра Винер, старши преподавател по право, Сити, Лондонски университет

Принудителният контрол е изчислена стратегия на господство. Насилникът започва като подготвя жертвата си и така печели доверие и достъп. След това кара жертвата си да се бои — обикновено, но не винаги, като предизвиква страх от физическо или сексуално насилие. Страхът е това, което прави заплахите достоверни. И точно когато заплахата е достоверна, искането става принудително.

Изследванията показват, че насилникът ще упражнява контрол като ограничава достъпа до семейството и приятелите, парите и транспорта, като по този начин изолира жертвата и затруднява нейната съпротива. Жертвата изпитва постоянно, генерализирано безпокойство, което психолозите наричат обсадна позиция - неудовлетвореност и вина, че не са успели да модерират поведението си достатъчно добре, за да предотвратят катастрофа.

Непрепатилите често смятат, че да остане при насилника е избор на самата жертва, защото тя има някакви изгоди от това и оставането ще я предпази от по-лоши прогнози. Изследванията показват друго: напускането всъщност е опасно. Контролът продължава, след като връзката приключи, но насилникът променя акцента от „опит да задържи жертвата във връзката" към „опит да я унищожи, защото тя го е напуснала".

Настаняване, грижи за деца, издръжка и финанси

Михаела Роджърс, старши преподавател по социални дейности, Университета в Шефилд

За жертвите с деца практическите и психологическите бариери за прекратяване на насилническа връзка могат да се припокриват. Икономическата злоупотреба често означава, че жертвата е доведена до всякаква липса на доверие в собствените сили и знания, за да управлява собствените си финанси и да издържа себе си и децата си. Жертвите на домашно насилие се чувстват виновни, че са отвели децата от родителя, дома, домашните любимци и училището. Те се притесняват да не ги отдалечат от семейството и приятелите.

Възможно е да има забавяне при осигуряването на подходящо жилище и ново училище поради недостиг на социални жилища и програми за подпомагане. Възможно е също да има липса на достъпни грижи за деца или лоши транспортни връзки. Обратно, някои оцелели може да бъдат натоварени с ежедневни пътувания до бившия си квартал, за да заведат децата на училище с придружаващия риск, който всяко пътуване носи - да срещнат своя насилник.

Стигма и срам

Алисън Грегъри, научен сътрудник (травматизирани и уязвими групи от населението), Университет в Бристол

Домашното насилие се среща във всяко общество и култура. И все пак, въпреки промените през последните 50 години, ние все още сме ужасно неподготвени да се сблъскаме с идеята, че домашното насилие се случва на хора като нас.

Много оцелели се чувстват неудобно и направо се срамуват, че са преживели домашно насилие. Те се страхуват, че когато решат да прекратят насилствената връзка, техните преживявания ще станат известни на другите и те ще рискуват да се изложат на външно мнение и преценка, а в резултат на това ще бъдат третирани по различен начин.

Изследванията показват, че оцелелите са загрижени да не разочароват родителите си. По същия начин, прекратяването на насилствена връзка означава, че оцелелият се сблъсква със собствените си преживявания - със страха, че трябва да осмисли тези преживявания.

Любов

Алисън Грегъри и Сандра Уоклейт, катедра по социология, Университет на Ливърпул

Любовта може да бъде невероятно мощна причина, поради която хората остават във връзка с насилие, защото не чувстват, че могат да я напуснат или защото вече много пъти са опитвали да си тръгнат, но след това са се връщали. И това е може би една от най-трудните за разбиране причини. Изследванията показват, че насилваните са разочаровани, че любовта, загрижеността и грижата за насилника са ги държали в примка.

Анализ на отговорите на кампанията #WhyIStayed в Twitter от 2021 г. разкрива колко сложни могат да бъдат тези чувства. Тук става ясно и колко мощно е влиянието на коментарите в социалните медии за взаимоотношенията, брака и семейството. Много от жертвите на домашно насилие, след като са споделили за проблемите си, са написали в Twitter: „Бракът е завинаги“, „Не исках да бягам, само защото сме изпаднали в труден период“ и „Децата се нуждаят от баща“.

Същото проучване показва и силата на нереалистичните социални очаквания за романтика и любов, формирани от захаросаните клишета на филмите и рекламите. Ето едно от туитнатите мнения по въпроса: „Първият път, когато те удари, си казваш, че това е изолиран инцидент. Той се разкайва. Прощаваш. Животът отново е нормален“. Изследванията показват, че прошката произтича от желанието на жертвата да поддържа връзката като основна цел на живота, дори за сметка на собствената си безопасност.

Насилниците, обратно, могат да бъдат хитри и ловки, когато става въпрос за манипулиране на любовните чувства на жертвите. Те боравят с инструменти като „Ако ме обичаше, щеше...“. Те също така използват чувствата на жертвите за грижа и отговорност към семейството, за да се опитат да им попречат да напуснат, като обикновено отправят заплахи, че ще се самонаранят или самоубият, ако „любимата им половинка ги напусне". Насилниците знаят, че мисълта за потенциална вреда върху насилника ще причини страдание и евентуално чувство за вина (въпреки че жертвата не е направила нищо лошо).

Жертвите получават въпроси от недоверчиви приятели, роднини и професионалисти: „Как можеш все още да го обичаш след това, което ти е направил?“ Това показва, че много оцелели след насилие мълчат за остатъчните си чувства, което само по себе си е опасно. Любовта е силен мотиватор и ако не позволим на пострадалите откровено да я изразят, без да ги осъждаме, рискуваме да ги накараме да се почувстват отхвърлени и неразбрани, да ги изолираме несъзнателно още повече – точно това, което насилниците искат.