Понякога хората си тръгват от любовта, защото тя е толкова красива, че ги ужасява

Така стоят нещата с голямата любов. Извисява всичко около себе си. Вървите заедно през гора и тя се превръща в неверояте храм. Ядете заедно и сядате на Божията маса. Сливате телата си и цялото небе се разпада. Затова не можем да спрем да пеем за любовта. Всеки стих е вик за цялост.

* * *

– Понякога се чувствам луд, когато съм толкова драматично настроен към любов, която продължава само няколко месеца и...

Тя ме прекъсна:

– Няма нищо лудо в това. Любовта не се измерва така. Ти я измерваш по ефектите. Няма значение колко е продължила. Важно е доколко те е накарала да израснеш.

* * *

В един момент вълна от потисната емоция проби бронята ми, eмоция, която настояваше да се изяви, да се освободи. Докато навлизах в дълбините на отчаянието си, изхвърлях един след друг слоеве болка. Вътрешният ми свят беше като поредица от резервоари, всеки от които криеше различна вълна от емоционална памет. Когато един резервоар се пукнеше, скоро се появяваше друг. Тази фаза продължи много месеци – първата от много важни фази на освобождаване.

* * *

Обществото е изградено върху страха, а не върху автентичността. Изпадам в ступор, когато се слея със света. Губя отвореността си, достъпа си до божественото.

* * *

Нямаше въпроси в ума ми. Това състояние на всеобхващаща любов е наше колективно право по рождение, състоянието, което сме родени да обитаваме, начинът на съществуване, който нетърпеливо очаква човечеството в края на едно дълго, опасно пътуване. Ние или вървим към любовта като начин на съществуване, или се отдалечаваме от нея. Има само две посоки. Това решение оформя нашия живот и нашия свят.

* * *

Недостъпният наличен модел. Това е мястото, където убеждавате себе си (и другите), че сте готови за връзка, но винаги намирате начин да спрете. Много са начините: избиране на недостъпни хора, търсене на извинения за бягство, фокусиране върху несъвършенствата на избраника, а не върху привлекателните му качества, изгубване във вълнението от екстатична възможност, докато първият проблясък на истинска уязвимост не ви накара да си стегнете багажа. Това са пристрастяването към обвързаност и страхът от интимност, събрани в едно.

* * *

Не можеш да излекуваш сърцето си с ума си. Можеш да излекуваш сърцето си само със сърцето си.

* * *

Спрете да търсите отговори извън себе си. Не питай Бог, БЪДИ БОГ. Вие сте скулпторът на собствената си реалност – не давайте инструментите си на никой друг. 

* * *

Понякога хората си тръгват от любовта, защото тя е толкова красива, че ги ужасява. Понякога си тръгват, защото връзката хвърля ярката си светлина върху тъмните им места и те не са готови да ги преработят. Понякога бягат, защото не са подготвени за развитие, което ги води до сливане с другия. Понякога излитат, защото любовта не е приоритет в живота им – те имат друг път и цел, които трябва първо да извървят. Понякога приключват, защото предпочитат връзка, която е по-практична, отколкото осъзната, такава, която не застрашава начините, по които организират реалността. Понеже мнозина от нас носят срам, имаме склонност да персонализираме остатъците на любовта, предизвикана от отхвърлянето и чувствата на изоставяне. Но понякога разминаването няма нищо общо с нас. Понякога този, който си тръгва, просто не е готов да задържи любовта. Понякога той знае нещо, което ние не знаем - тяхната граница в момента е тази. Истинската любов не е лесен път - готовността е всичко. Дано скърбим за загубата, без да я персонализираме. Дано се научим да обичаме себе си в отсъствието на любимия.