Светът в теб2 ноември 2023

Някои все се влюбват в непостижим идеал и пренебрегват тези, които страдат за тях

Рихард Давид Прехт за любовта, огледалните неврони и заразителните чувства

Снимка: Wikimedia Commons

Рихард Давид Прехт е известен съвременен философ и писател, автор и водещ на различни телевизионни формати. У нас е издадена на български само една негова книга – „Кой съм аз и колко сме?“. Предлагаме ви откъс от негови разсъждения за близостта, любовта и емоционалното заразяване от труда му Liebe: Ein unordentliches Gefühl (2010). (Преди дни Прехт беше принуден да подаде оставка от университета Leuphana в Люнебург след обвинения в антисемитизъм. В епизод от подкаста Lanz und Precht, писателят споменал, че религията забранява на строго ортодоксалните евреи да работят. „С изключение на няколко неща като търговия с диаманти и няколко финансови сделки.“ За това разказва Spiegel.)

Влюбените осмислят един друг чрез значението, което имат в очите на партньора си. Откакто нашите родители са ни възпитали, това първо, инстинктивно изпитано чувство, копнежът по него не ни напуска до гроба. Опитът от отношението на родителите ни към нас оставя незаличим отпечатък в душата ни: копнежът ни за искреност и сигурност, за доверие и стабилност, всичките ни лични нужди и стремежи.

Едно от типичните свойства на всички примати (включително хората) е, че чувството, което другият ни дава, може да събуди в нас същото взаимно чувство. Биолози и психолози говорят за „емоционално заразяване“ в такива случаи. Първият ни любовен опит, който придобиваме в ранна детска възраст, се дължи именно на такава „инфекция“: усмивката на родителя поражда ответна усмивка на детето. При по-високо ниво на развитие на съзнанието, което наблюдаваме при почти всички човекоподобни маймуни, такова заразяване става целенасочено: ние се усмихваме, за да ни се усмихнат. На третия етап от развитието на съзнанието ние усещаме как проникваме в другия човек, виждаме неговото емоционално състояние и оценяваме неговите намерения. На двегодишна възраст започваме по-точно да разбираме на кого искаме да се усмихнем и на кого не.

За да проникнем в душата на друг човек, трябва да усетим, че можем да отговорим на чувствата му. През 1992 г. група италиански учени, под ръководството на известния мозъчен експерт Джакомо Ризолати, направиха важно откритие. В мозъка на макаци са открити така наречените огледални неврони. Маймуната редовно получава ядката, към която посяга. После я слагат зад стъкло и тя само наблюдава как човек е заел нейното място и извършва нейните действия. Най-удивителното е, че и в двата случая в мозъка на маймуната настъпват едни и същи реакции. Съвсем очевидно е, че маймуната напълно възпроизвежда човешките действия в ума си. Нервните клетки, отговорни за способността за такова възпроизвеждане, са известни на науката като огледални неврони.

Способността да проникваме в чувствата и мислите на друг човек вероятно е служила добре на нашите предци. Във всеки случай поне не е довела до бързото им изчезване. Всеки, който знае как да разпознае и оцени емоционалното състояние на друг член на племето и бързо да реагира на това състояние, като правило не губи. Разбира се, обаче, такава способност за съчувствие изисквала развитието на сетивния аспект в духовния. От човек, който ясно показва, че ни обича, очакваме интуитивно разбиране като преднамерено, тоест съзнателно проникване в нашето състояние. И двете допринасят за осъзнаването на другите за важността, която придаваме на себе си.

Способността за съчувствие и очакването за съпричастие и емпатия от страна на друг човек е важна основа на любовта. Ако вярвате на някои психолози, това е единственият състав на цимента, свързващ двама души. Всъщност обаче това е само предпоставка, а не таблицата за умножение на любовта.

Да обичаш и да искаш да живееш с партньор не е непременно едно и също нещо. В различните вариации на любовта са възможни много неща: например потребност да си жертва или мазохистичния стремеж и към нереалистичните надежди за даровете на несподелено обичания човек. В нашето общество има все повече хора, които са уверени, че могат да обичат само ако не се задълбочават в душевното състояние на партньора си. Те се страхуват, че в този случай партньорът ще загуби своя чар. Колко нещастни влюбени не желаят да станат членове на клуб, който няма търпение да ги привлече в редиците си? Тези хора постоянно се влюбват в непостижим идеал и пренебрегват тези, които страдат за тях. Дали в случая става дума за нарушения или просто за поведение, ще говорим по-късно.

Втората точка се отнася до въпроса дали емпатията и физическата връзка наистина са единственото нещо, което търсим в любовта. Тук също има основание да се критикуват много книги за любовта. Те силно преувеличават ролята на надеждността, емпатията и хармонията. Показателно е, че не търсим по-добър човек, когото да обичаме. Между другото, често се влюбваме в човек с много съмнителен характер и след това го обичаме дълго време. Нашите сексуални, емоционални и психологически мотиви за любов не винаги са в крак.