Снимка: Unsplash
***
ВЪРВЯ ПОКРАЙ КОЛИТЕ, спрели пред варненско училище. Стъклото на една от тях се смъква и сред вълните тютюнев дим зървам пълна, подпухнала жена с цигара, а на задната седалка две малки деца.
- Вие сте оня, Емил Златев, нали? - чувам продран глас.
- Оня, същият - потвърждавам с особена, бъкаща от липса на топлота, усмивка. Усмивка без наличие на усмивка.
- От много време искам да ви питам за здравето си - продължава цигареното същество, а аз давам крачка назад, защото излизащият отвътре канцероген може да задуши и вол.
Зяпам я няколко секунди.
- Преди да попитате за здравето си, дали не е необходимо да се заинтересувате за здравето на децата си? - изричам неприязнено и посочвам с глава към задната седалка. - Как, мислите, им се отразява тоя облак тютюн и то в затвореното купе?
Пушещата поглежда децата и отсича:
- Нищо им няма. Свикнали са.
Мдааа, казвам си и за да не отворя вратата, да я извлека навън и да й лепна здрав шамар, отминавам нататък, додето чувам:
- Златев, ей, Златев! Чакай малко, бе!
Свивам юмруци в джобовете и крача без да се обръщам.
Демокрация ли?
Демокрация ли, казахте?
***
ЕДИН БАЩА, С ЦИГАРА В РЪКА МИ ДОВЕРЯВА:
- Имам две дъщерички, обаче много са им слаби дробовете.
Мълча, гледам го и чакам.
- Много кашлят. С жена ми пушим на балкона, никога в стаята, но те се съдират да кашлят.
Дърпам се на дистанция от дима на цигарата и подхвърлям:
- Не мислиш ли, че кашлицата им идва от това, че с жена ти пушите? Дрехите ви, кожата ви, дъхът ви... всичко излъчва миризма на цигари, това дразни детските дробове и те се стремят да се освободят от него. А то е отрова. Съзнаваш ли го?
Той изтръсква цигарата, пъха я в единия ъгъл на устата и додето се мръщи от дима, казва:
- Абе, не е така, просто са им слаби дробовете. Пък като пораснат, сами ще си изберат дали да пушат или не.
Усмихвам се с оная, липсващата усмивка.
- Мислиш ли, че като пораснат ще имат някакъв избор? - питам.
- Е, че как? Всеки има!
- Има, ама няма! - отсичам. - Закърмени са с мляко, в което плува никотин. Живеят в дом, в който всичко мирише на цигари, родителите им дишат в лицата им никотин, по улицата виждат възрастни с цигари... Това е техният свят и това са примерите, които виждат. Не познават нищо друго, за да го изберат.
Онзи ме гледа.
- И какво сега? - пита. - Да откажа пушенето ли? Няма да стане!
- Дори заради децата?
Той мълчи, гледа в земята, пуши и повтаря:
- Няма да стане тая!
Усмихвам се, вглеждам се в „отговорните“ му бащини очи и понеже разговорът е изчерпан, махвам с ръка и отминавам.
С юмруци, свити в джобовете.
Понеже е демокрация.
***
НЕЩО, КОЕТО НЕ ЗНАЕТЕ, ПРИЯТЕЛИ:
Бори се само силният организъм.
Само силният организъм предприема постоянни опити да се отърси, да се пребори и да преодолее нещо.
Детето е малко, изглежда слабичко, но...
Но физиологичните му системи са във възход и макар неукрепнали, не търпят отровите и задушаващия тютюнев дим, затова дробовете спазматично се борят да ги изхвърлят.
Ако агресивната тютюнева интервенция на неразбиращите родители продължи, въпрос на време е детското тяло да привикне, да се предаде и да се откаже.
И всички да въздъхнат спокойно, без да разбират, че борещото се доскоро младо тяло вече е в продължителен нокдаун, от който след време ще излезе с цената на тежки болести, завещани му от родителите и възрастните.
А възможността за избор... е почти несъществуваща.
Не и в подобно домашно, училищно, улично и обществено човешко обкръжение.
***
В КРАЯ:
Изводите ли?
Изводите са лесни.
Важното е действието на всички нас... след изводите.
