Бях сигурен, че това не е денят да си замина

Първоначалното впечатление за Иван е, че е леко сдържан и мълчалив. Впоследствие разбираш, че животът и най-вече северът външно са го превърнали в доста хладнокръвен, но не са изстудили сърцето му, което освен на красивите норвежки фиорди принадлежи и на ветровития български Камен бряг.

Мнозина са чували за Камен бряг покрай събитието Джулай морнинг, което се провежда всеки юли, с Огънчето и с местността Яйлата. Доста по-малко го посещават обаче, защото за това място ти трябва настройка или както малцината местни и приходящи казват: „Камен бряг не е за всеки“. Припознаеш ли се в него обаче, е завинаги. Такъв е и случаят с Иван Дойчев. Той е родом от Варна и като малък често посещава тези места, където вятърът е силен, брегът е каменен, а нощем звездите като че ли ще изпопадат върху платото.

„Тук за пръв път сложих подводна маска. И тогава прогледнах! Разбрах, че морето е моето място и то ще е завинаги“, спомня си Иван с поглед, зареян нейде в далечината, докато наоколо се чува спорадичен кучешки лай.

Сен Жак

Дълго време Иван Дойчев се занимава с гмуркане в Черно море, но през 2015 г. то му отеснява и решава да търси нови предизвикателства. Приятелката му, с която са заедно и до ден днешен, заминава преди него за Англия, а него ветровете го отвяват в Шотландия. Тогава там действа едно от най-изтъкнатите водолазни училища в света, което Иван е твърдо решен да завърши. Нищо в живота му обаче не се получава лесно, нито даром. „Курсовете в училището струваха около 8 хил. паунда и продължиха три месеца – ежедневна теория и практика. Реално те ти дават правото да си действащ водолаз“, обяснява Иван и допълва, че за да ги плати, първо работи в предприятие цяла година в Шотландия. През целия разговор гмуркачът оставя силно впечатление за устременост и целенасоченост, за човек, който следва мечтите си и държи здраво съдбата си. Може би и това ще му помогне в нечовешкото изпитание две години по-късно, но всичко по реда си...

Първата работа след завършването на курса, която започва, е на шотландските острови Оркни. Те са известни с това, че там, заедно с Австралия, мидите Сен Жак са с най-добро качество. Този морски деликатес в замразено състояние струва стотина лева за килограм, а в ресторантите цената може да достигне десетки левове само за единичната бройка. „На нас ни плащаха по 2,50 паунда за килограм. Изглежда малко, но понякога вадехме по 200 – 300 кг на ден. Парите бяха изключително добри. За един месец тогава изкарвах заплата за две години в България“ – спомня си Иван. После се сепва и допълва: „Но тогава контролът не бе много висок. Нямаше процедури за безопасност, всеки водолаз влизаше колкото често иска и заради това Оркни може би е на едно от първите места по смъртност на водолази. От лакомия“.

Наркотик

Постепенно от новобранец водолаз Иван се превръща във водач на лодката. Въпреки (или може би затова) че това е изключително тежка работа, той я обожава. „Изживяването е невероятно, всеки Божи ден! – възкликва той. – Нямах търпение да заспя и си казвах: „Хайде, спи по-бързо, защото си на работа!“. Това е наркотик.“

Надали някой обаче би си помислил, че едно такова щастие няма своята цена. „Водолазката работа взема методично от здравето ти на всяко гмуркане. Аз дълго време работех на най-тежките смени, защото не съм толкова податлив на наркоза и се възползвах от това. При голяма дълбочина организмът се насища с азот и губиш разсъдък, това е наркоза. Не знаеш къде си, къде е горе, къде е долу, можеш да си идеш в щастието си, без да разбереш какво се случва.“

Щастлив е и Иван в онези шотландски дни. Припознал себе си по-скоро като дете на морето, отколкото на сушата, той живее в единение с дивия свят. „Там имаше хиляди акули, без да преувеличавам, гмуркаш се и си между тях. Усещането е невероятно... И не те нападат. Никога. Първо, бяха малки и второ – те не обичат неопрен... – смее се водолазът и продължава своя разказ. – Случвало се е, както ловя миди, изведнъж до мен се появява огромен тюлен – предупреждение, че наблизо са малките му“, усмихва се той, изпаднал в лек унес от спомена за красивата подводна действителност, на която той като че ли принадлежи.

Междувременно на Камен бряг вече е тъмно, кучетата са се смълчали, тишината се стеле над селото, в далечината проблясват само червените светлини от ветрогенераторите, които наподобяват извънземните нападатели от романа „Война на световете“ на Хърбърт Уелс...

Пентланд Фърт

4 май 2017 г., проливът Пентланд Фърт. Това е едно от местата с най-силните течения в света, които в съчетание със силен вятър често достигат скорост до 16 възела (30 км) в час. Температурата на водата е няколко градуса над нулата – въобще „идеалното“ място за работа. Водолазите се гмуркат на около 35 метра за миди Сен Жак. Иван прави второто си спускане за деня и когато излиза, вижда, че лодката, която прибира водолазите, изчезва в друга посока!

„Беше до мен и изведнъж направи рязък завой и тръгна на север! Оказва се, че видели друг водолаз, че излязъл, и тръгнали да го прибират. Тогава разбрах, че много съм я загазил – спомня си Иван. – Истината е, че подцених мястото. Там водата е като в сифон, във фуния – една част от нея иска да влезе, друга – да излезе. На 36 метра под повърхността обаче това не се усеща. Едва горе разбрах, че всъщност аз съм на грешно място. Трябваше да прекратя гмуркането много по-рано или да не правя второ за деня.“

Разбрал късно грешката си, Иван остава сам в бурните ледени води на Северно море...

Официалната версия е, че е прекарал в открито море 11 часа, което само по себе си е чудовищно много време, но истината е още по-стряскаща. „Сигналът за мен е бил подаден около 5 следобед. Първо колегите са ме търсили няколко часа и чак после са вдигнали бреговата охрана и хеликоптерите. Бях изгубен доста по-рано, не в пет.“ Първите два часа са истинска битка за оцеляване. Теченията са силни, водовъртежите са ужасни, засмукват го надолу, въртят го, после го издигат пак нагоре. И така отново и отново, няма край... На това отгоре Иван е с тежки кислородни бутилки на гърба си. „Не съм си и помислял да ги хвърлям, въпреки че доста тежаха. Те ме държаха в положителна плаваемост. Бях решил, че докато не ме уморят, няма да ги хвърля. Все пак с тях можех да напомпам костюма си и така евентуално да спя. Това е инструмент, който може да ти помогне. По някое време дори си помислих, че мога да си напомпам жилетката, за да може някой да намери тялото ми...“, засмива се горчиво Иван, но такива нерадостни мисли минават през главата му едва по-късно, когато успява да изплува към открито море. На този етап няма мисли, а само инстинкти и натрупан опит, които му помагат да оцелее.

Дете на морето

Разсъдъкът на „нормалния“ човек е трудно да приеме картината на тъмата, която те обгражда; на ледената вода, която бушува навсякъде около теб – спомнете си само Том Ханкс във филма „Корабокрушенецът“. Така биха се почувствали повечето хора, ако попаднат в сходно положение – първо ще бъдат ужасени, после ще направят опити за спасение и накрая, в повечето случаи, просто ще се предадат и изчезнат навеки в прегръдката на водната бездна. „Не съм допускал и за миг, че може да се стигне до фатален край. Крепеше ме вярата. Знаех, че това не е денят, в който ще си замина.“ След тези думи се възцарява гробно мълчание, нарушавано единствено от песента на стотиците цикади.

Междувременно на хиляди километри от каменистия бряг и седем години по-рано борбата за живот на Иван продължава.

„Ако трябва да си избереш едно от най-опасните места за бедстване, това е точно Пентланд Фърт – продължава разказа си той. – Водата ври, водовъртежите са постоянни, борбата бе наистина на живот и смърт. Вече в открития океан, когато ме изхвърли течението, имах възможност да си отдъхна.“

Изнемощял, героят на нашия разказ се отпуска по гръб и гледа звездите. Вече е мръкнало. Адреналинът от битката с теченията постепенно напуска изтощеното му тяло. Тогава идва поредният шок: „В един момент спрях да виждам фара, чиято светлина допреди това мярках в далечината. Разбрах, че съм се отдалечил на около 40 км, че съм много навътре“. (Светлината от фар, наблюдаван от открито море, би могла да се види от около 20 морски мили, или 38,5 километра – бел. авт.)

През това време го издирва бреговата охрана с няколко кораба, два хеликоптера, десетки рибари и колегите му. Но те са много далеч, оказва се, че той е извън зоната, която са определили за търсене. В един момент Иван вижда светлини в далечината, не знае дали това е мираж, фарът или (дано!) кораб. „Разбрах, че това е хеликоптер, но той бе толкова далеч, на много километри.“ Постепенно умората започва да надделява, както и мислите за безизходица и за невъзможното спасение. Тук морето му дава неочакван дар под формата на... планктон. „Няколко часа си играх с него, занимавах се. Може би морето наистина ми го даде, за да ме разсее… Беше толкова красиво. През нощта планктонът може да създаде вълшебна, почти неземна картина, особено когато е биолуминесцентен…“

Спасението

Постепенно течението започва да го изтласква към все по-открити води. Силите го напускат, вече едва успява да се задържа над водата. Часове по-късно Иван вижда на километри от него бордови светлини. Тогава той започва плуването на живота си. Лява ръка, дясна ръка, лява ръка, дясна ръка, хайде, ще успееш. Силите му се завръщат за едно последно усилие преди неизбежното.

„Прецених, че ако не хвана този кораб, край... Час и нещо плувах към него. Въпреки че бе на дрейф и със свалени платна, все пак това е голям съд и течението го носи. Аз трябваше да плувам страшно бързо, за да го изпреваря.“

„Юный балтиец“ е голяма ветроходна руска фрегата, на която се обучават около 30 курсанти. Вечерта е тиха, водите са относително спокойни, когато единият от студентите на вахта чува викове. Не може да повярва, когато съзира човек във водата. Тези мигове се губят вече от съзнанието на изтощения до краен предел Иван. „Не, няма как да опиша чувствата си... Не помня добре, те ме изнесоха на ръце.“ Веднага идва лекарят, а след него и капитанът, който задава онзи въпрос, който всички бихме си помислили, че един себеуважаващ се руски капитан би задал в такава ситуация: „Водку хочеш?“. „Благодарих любезно, но отказах, не знаех как ще ми подейства в това състояние...“

Една малка подробност е, че руският кораб плава в британски териториални води. Не знаем какво се е случило тогава, но нищо чудно да са се провели разговори на високо ниво. Иван има своите наблюдения по въпроса и за случая: „Според мен това по-късно стана политически въпрос. Първо, операцията по спасяването ми е струвала милион и половина паунда. Второ, намира ме руски кораб в чужди териториални води. Дори си мисля, че когато ме прибра, английският кораб нарочно блъсна яхтата“. Нима? Не преувеличава ли, като се има предвид, че е било тъмно, имало е вълнение и т.н. „Неее, беше опитен капитан, на тези кораби са именно такива, може да я долепи до друг плавателен съд и да не ти потрепери чашата с вода дори.“

Дали е имало наистина някаква размяна на реплики или нещо по-драматично, няма как да знаем, а и не ни вълнува особено. Важното е, че героят на нашия разказ оцелява. Естествено, не закъсняват и последиците.

Всички плачат

„След инцидента за мен стана малко трудно в тази фирма и се наложи да се преместя – продължава разказа си Иван. – Истината е, че контролът бе силно занижен. Трябва да има стратегия, капитанът да е наясно кой къде влиза и излиза. И компанията настръхна… После въведоха по-строги правила и задължиха всички водолази да имат светлинни индикатори, за да се виждат при подобни ситуации.“

Скоро след това Иван напуска Шотландия и започва работа в най-голямата водолазна компания в Норвегия. Отначало продължава с ловенето на миди и бързо лодката, на която работи, става номер едно в цялата държава. Впоследствие тази компания е купена от настоящата му, с чудесното име Abyss („Бездна“), в която Иван е вече на ръководна длъжност. „Гмуркаме се ежедневно, поддържаме рибни ферми, което е огромен бизнес в Норвегия. Само в областта Нордланд, където работя, има 360 рибни стопанства, всяко едно с между 8 и 12 садки. И във всяка една има по 400 тона сьомга! Това са големи и сериозни съоръжения, които искат постоянна поддръжка. Освен това компанията строи и фериботни терминали, заварява подводни обекти и мн. др.“

Саннесшьоен е малко градче с население от 6 хил. души в ледената пустош, близо до полярния кръг. На всеки 14 дни Иван лети дотам и се връща обратно тук, у дома. „Вече имам над 700 полета, познавам всички пилоти и стюардеси“, усмихва се той, но трудно прикрива досадата си. Маршрутът е в повечето случаи Варна – Прага – Стокхолм – Осло – Трондхайм, но после идва истинското предизвикателство.

„Последният вътрешен полет е наречен „норвежкото такси“. 20 души сме в малко самолетче, което при буря се вее като парцал. Първото ми пътуване беше незабравимо. Всички плачат. Първо започват децата. Крещят и плачат. После майките, накрая всички ревем вкупом. Всеки си казва: „Край, това е, няма как да оцелеем“. И аз имах такива моменти, и аз плаках. Преди години имаше нещастен случай с такъв самолет и всички, естествено, загинаха…“

Преди да заживее в Камен бряг, на всеки две седмици Иван пътува при приятелката си в Англия. Явно северът го влече, но докога ще издържи на това темпо? „В България няма толкова много водолазна работа, Норвегия ми дава стабилност с постоянна заетост, осигуровки, застраховки и т.н. И правя това, което обичам. Но да, най-много ме мори пътуването, не работата. Вече съм изморен, не съм ползвал отпуска от години.“ В дългосрочен план обаче Иван е направил своя избор. „Няма да оставам в Норвегия, изключително красиво е, друга планета, но мина времето за това. Камен бряг ме влече и тук ще живея, той ми е на сърцето. Ще ми липсва Норвегия, морският свят, всичко… Но ще се прибираме с приятелката ми, това е пътят пред мен…“

Чудеса няма

На платото на Камен бряг може да се видят множество надгробни плочи на млади хора, поели надолу към своята гибел. Отдолу е пропаст, а Черно море често е много сурово. Понякога, докато го гледаш, може да изпиташ атавистичен страх и да си спомниш за клетия Том Ханкс.

 „Никога не ме е било страх от морето – усмихва се Иван и махва с ръка. – На сушата ме е страх повече. Тя е по-враждебна, отколкото морето. То винаги е с мен, то е дружелюбно. Даже и по време на случката преди години бе с мен. Имаше тежки моменти, но в крайна сметка бе с мен.“

Накрая пак се връщаме на въпросното събитие, което мнозина биха определили като чудо. „Зависи какво разбираш под чудо. Никога не изгубих вяра, а тя е най-голямата сила за нас, хората. Ако нямаш вяра и оцелееш, може да кажеш, че е чудо. Просто с вярата постигаме това, което за някои хора изглежда като чудо“, мъдро завършва разговора Иван, а наоколо до каменния бряг всичко вече е притихнало.