Изображение: Георги Илиев
„Може да се каже, че винаги и във всичко истината е била единственият обект на неговия ум“, казва за брат си г-жа Перие, сестрата на Блез Паскал.
А Проспер Фожер от Кралската академия на науките на Франция, в своята възхвала от 1842 г., го нарича: „човек, притежавал най-редките дарби на гения“. В словото си Фожер изтъква, че в „онези години на младост, когато удоволствията крадат живота, той се е потапял в строгите бдения на науката и е поставил името си сред тези на първите математици на своя век“. А след това „когато в епохата, в която амбицията има най-голяма сила“ Паскал е насочил душата си към Бога и се е издигнал до най-висшите размисли за религията и морала.
Блез Паскал (19 юни 1623 - 19 август 1662) е френски математик, физик, религиозен философ, теолог и писател. Интересите са му всестранни и той оставя научни трактати в различни области. Но твърдението му, че човекът е „мислеща тръстика“ през вековете вече се е превърнало в крилата фраза. То е част от „Мисли на г-н Паскал за религията и някои други теми, открити след смъртта му сред документите му (1670 г.)“ - сборник, издаден за първи път през 1670 г. от Гийом Депре. Есето на Паскал е озаглавено „Величието на човека“.
Величието на човека
Представата ни за човешката душа е толкова велика, че не можем да търпим да бъдем презирани или да не бъдем уважавани от някоя душа. И цялото щастие на хората се състои в тази преценка.
От една страна тази фалшива слава, която хората търсят, показва тяхната мизерия и низост, но е и белег на тяхното превъзходство. Защото каквито и земни притежания да имат, каквито удобства и здраве да са им дадени - те не са доволни, освен ако не са уважавани от другите.
Те ценят човешкия разум толкова високо, че каквито и предимства да имат на този свят, се смятат за нещастни, ако другите хора не са също тъй благосклонно настроени към тях. Това е най-желаната позиция в света - нищо не може да ги разубеди от това желание. И това е най-незаличимото качество на човешкото сърце. Дори онези, които най-много презират човечеството и го отъждествяват със зверовете, все още жадуват за възхищение и изпадат в противоречие със собствените си чувства. Тяхната природа, по-силна от разума им, ги убеждава във величието на човечеството толкова дълбоко, колкото разумът не може да ги убеди в неговата низост.
Човекът е само тръстика, най-крехкото нещо по своята природа. Но той е Мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже. Лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще превъзхожда онова, което го убива. Защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато тя няма никаква представа за това.
Следователно, цялото ни достойнство е в мисълта. Именно от нея трябва да се издигнем, а не от пространството и времето. Затова нека се стремим да мислим добре. Това е принципът на морала.
Опасно е да се посочва твърде ясно на човека равенството му с животните, без да се покаже неговото величие. Опасно е също така да се показва неговото величие без неговата низост. Още по-опасно е той да бъде оставен в неведение и за двете. Но е много полезно да се покажат и двете.
Нека човек цени себе си. Нека обича себе си, защото носи в себе си природа, склонна към доброто. Но нека не обича низостта, която живее в него.
[...]
Той има силата да познава истината и да бъде щастлив, но няма истина, която да е постоянна или удовлетворяваща. Затова бих искал да накарам човека да пожелае да я намери, да бъде готов и свободен от страсти да я следва, където и да я намери. И като знам колко знанието му е било замъглено от страсти, бих искал той да намрази в себе си низостта, за да не го заслепи тя при избора му и да не го спре, след като веднъж е избрал доброто.
