Събития25 март 2019

Остават само няколко места за срещата-разговор с Мила Бучели

За читателите на Списание 8 – отстъпка! Прочетете и откъс от книгата й „Какво откри Буда”.

Остават броени дни до срещата разговор с Мила Бучели, на която всеки ще може да зададе своя въпрос и да преживее своята дълбока същност. Все още може да намерите билети тук.
Събитието ще се състои на 27 и 28 март в клуб SOHO, София, ул. „Искър” 4.

Всеки, който е абониран за бюлетина на Списание 8, ще получи с мейл промокод за отстъпка от 10 лева. Ако все още не сте абонирани за бюлетина, това може да направите тук

Ето и откъс от книжката, която може да намерите като подарък в последния брой на Списание 8.

Кой е Аз?

Всички просветени учители сочат към това – да се събудим. Те казват, че хората спят и не виждат Истината, не виждат реалността, а сънуват свят плод на собственото си въображение. Не е толкова сложно и страшно, колкото може би звучи. Всъщност е много лесно и просто за разбиране.

Нека видим как започва всичко. Да се върнем към малкото дете, което още не знае нищо, не се идентифицира с нищо и не си фантазира нищо. То просто е! Олицетворение на щастие, радост, любов и мир. Олицетворение на божественото. Неслучайно обичаме малките деца толкова много, може би виждаме в тях тази светлина, която всъщност сме.

Но тъй като родителите и обществото не са пробудени, те започват да учат детето на света. Но на кой свят? На света, който те си мислят, че е истина. Но този свят не е обективен и не е еднакъв за всички. Следователно той не може да бъде абсолютна истина. Светът е до голяма степен плод на нашите идеи, фантазии и вярвания. И тъй като ние дълбоко сме убедени в тях ние ги проектираме и преживяваме като реалност.

Така това дете започва да се убеждава първо в идеята „Аз ... съм ... Иван. Аз съм ... това и това и онова.” И започва да си присвоява убежденията и вярванията на обществото, родителите, приятелите. И така си създава самоличност, събирайки и идентифицирайки се с това, което вижда около себе си и това, което му казват, че е истина и реално. Като малки светът на големите ни изглежда нереален, не можем да разберем за какво става на въпрос и защо е толкова сериозно, а пък те си мислят: „Чакай ще пораснеш, ти си малък, ще видиш и ти колко е трудно всичко - какво са връзки, кавги, желания, страдания, данъци, работа и т.н.”

И така, големите си вярват, че те са правите и чакат да научат детето на всичките си фантазии и глупости, за да може и то да започне да страда и да се притеснява за нещата, които те си мислят, че са реални. Повечето деца си казват: „Не, аз никога няма да стана такъв, няма да стана като тях.”, а когато го срещнеш 20 – 30 години по-късно, ти виждаш, че то се държи като абсолютно тяхно копие, вярвайки в същите неща, имайки същите навици, същите стремежи и модели на поведение ... и сякаш това е пълната и неизбежна реалност. Животът е просто такъв и това е всичко.

Ставаме заложници на собствените си мисли и убеждения. Но нашите мисли реални ли са? Обективно реални? Нека разгледаме какво значи едно нещо да бъде абсолютно реално ... За да бъде нещо реално, то трябва да бъде истина за всички. Който и да попиташ, това ще бъде така. Тогава можем да кажем, че е реално и истинно. Но ако погледнем, това, което смятаме за реално и за което дори може би се ядосваме и губим съня си, ако попиташ някой друг човек на тази тема, може би за него няма да значи напълно нищо. Следователно, то не може да бъде абсолютно реално и истинно. Ако погледнем всичките ни разбирания и идеи за живота и за света, можем ли да докажем, че са така и са реални? Ако са наистина реални, те трябва да са еднакви за всички. Попитай някой неутрален човек какво мисли за твоя супер сериозен проблем и идея и дали това е също толкова важно и трудно за него и може да откриеш, че за него може би дори това е нещо лесно и хубаво. Както например в едни държави казват, че черната котка носи късмет и й се радват, в други държави всички бягат от черни котки и ги възприемат като предвестник на нещо лошо. А питайте котето то какво мисли по въпроса? То найвероятно ще се оближе и ще си каже, че хората са луди. После ще източи ноктите си на едно дърво и ще отиде да си мърка доволно на някое приятно място.

Следователно виждаме, че нашите мисли и идеи за нещата са относителни. Няма как да докажем, че са факт. Най-много някой да ни се присмее. А тогава какво да кажем за нашите идеи за себе си? Колко неща сме вярвали убедено за себе си, че сме това и край такива сме завинаги и такива и ще бъдем. А ако ни питаш след няколко години дори не може да си спомним.

Ако някой те попита днес какво си мислил за живота и света преди пет години, какви са били твоите стремежи, проблеми и желания дали ще си спомниш дори? Дали ще можеш да ги разкажеш със същата сила, с която си ги вярвал тогава? Или може би ще ти изглеждат толкова далечни и нереални сякаш са се случили в съня на някой друг. Но нека не отиваме толкова далече като пет години. Ако те попитат нещо от преди пет дни, дали все още ще мислиш по същия начин? Или вече ще си променил мнението си десетки пъти? А ако си спомниш времето, когато си бил тийнейджър, може би си бил толкова обзет от вълните на страстите и изпълнен с вълнения, които сега най-вероятно ти изглеждат смешни.
Следователно виждаш, че ние сме толкова убедени, че сме това, което мислим и вярваме в момента, а след известно време то се превръща в нещо съвсем различно, че чак ни е смешно, така че каква е неговата реалност? Може ли то да бъде абсолютно реално? Или е по-скоро относително? Както казахме, за да бъде нещо реално то трябва да е такова винаги ... преди пет години, преди пет дни, днес, утре, след десет, след двадесет години. Ако то е реално трябва да не се променя, а да е константно. Как може да наречем нещо реално и истинно, ако днес е така, утре е иначе. Ако днес го има, утре го няма. Ако днес му се ядосваме, утре му се смеем, а вдругиден не се сещаме дори за него.

Следователно едно от заключенията, които може да направим е, че често се ядосваме и взимаме нещата напълно на сериозно, които може би дори не са истина, но в нашата глава те са толкова преувеличени и истинни, че дори вдигаме кръвно и ни става зле. А след няколко дни, месеци, може би вече не се и сещаме. Смешно, нали? За какво толкова се ядосваш или мечтаеш сега и вземаш толкова на сериозно, което може би скоро вече няма дори да ти е интересно? За колко неща сме си скубали косите, започвали сме скандали, разделяли сме семейства, предприемали сме страшни действия ... а сега ... напълно дори сме забравили. И още колко енергия влагаме, колко стремеж, желание, усилие, за да постигнем и притежаваме това, което днес е тук, утре го няма. Влагаме целия си труд, пот и кръв да притежаваме нещо, което не е вечно, което дори и да не искаме скоро ще загубим, защото няма как да задържим завинаги това, което е временно. И какво се случва като резултат – ние страдаме. Ние даваме живота си за нещо, което образно казано може да имаме за ден, а после, когато то се върне откъдето е дошло – изглежда за нас животът е свършил. И какво правим? Сами си създаваме драми и трагедии. Сами си вярваме, сами фантазираме, сами се борим и сами се разочароваме и страдаме. Защо? Защото просто не разбираме живота. Не разбираме какво е вечно, какво е истинно, какво е вярно, какво е временно. Често ние просто сме приели на сляпо поведението на другите да гоним усилено вятъра и не осъзнаваме защо не можем да задържим нищо в ръцете си.

Какво тогава е истина?

Отговорът намерете в книгата „Какво откри Буда”.