Прелъстеният гладиатор

Боян Радев е може би единственият спортист в света, спечелил олимпийско злато след само пет години тренировки. Поне така твърди треньорът му Слав Славов. Измъкнали го на 16 години от една пернишка мина след случайна среща с бивш борец, който оценил яките мускули на момчето. Започнал да спи по тепихите в Пирдоп и Перник и да тренира „до умирачка“, докато дойде огромният скок към световната слава в Токио’1964. Но в истински гладиатор се превръща четири години по-късно на игрите в Мексико, където става първият български спортист с два златни олимпийски медала.

Днес Боян Радев е подарил медалите и всичките си престижни награди на Националния исторически музей, а себе си е обградил с други трофеи. Домът му е огромно помещение, сякаш тапицирано с живописни платна по стените. По пода са нахвърляни статуи, но основното пространството е заето от облегнати картини - на няколко редици, или пък една върху друга. Между тях има оставена тясна пътечка, по която може да се мине, ако стъпваш крак пред крак. Между картините щъка бившият класически борец - с бомбе, пура, карирано сако и шалче. Отвреме-навреме вади някоя картина, обръща я с лице и пак я оставя. Стига до диван с разхвърляни чаршафи. Може би нощува там. Сяда и се втренчва по посока на автопортрета на Дечко Узунов. Той е от късните му години и на него бай Дечко прилича на Саваот.

„Борбата е била гарнитура в живота ми, но без нея нямаше да имам нищо. След олимпийските медали това ми е голямата радост в живота - колекционерството на картини. „Маниача“ се малко, че съм голям колекционер, ама какво да правя - като имам картините, що да не се „маниача“… 40 години съм нон-стоп в тази работа. Бързо влезнах в играта, защото зад мене стояха Атанас Яранов, Иван Вукадинов, Павел Койчев, бай Дечко, Величко Минеков и всичките много ме уважаваха и не ми отказваха помощ и съвети“, казва днес Боян Радев.

Защото той е един от много редките случаи на голям шампион, който не слиза от върха, а продължава още нагоре, прелъстен от изкуството и от „тихата лудост“ на колекционерството. Започва да събира картини от български класици още през 70-те години на миналия век, когато почти никой не ги купува. Тогава сред борците се търсят най-вече розови плочки за баня или лимузини и неговата страст към живописта изглежда, меко казано, екстравагантна. „Борците ме пунтираха, че съм Рембранд. Е, в кръга на шегата, разбира се, кодошехме се. Но те не ми обръщаха внимание и аз не им обръщах внимание“, признава Боян.

30 години се моли на сина на Златю Бояджиев да му продаде една картина, но той отказва. Всичко друго продава, но тази не я продава. Докато веднъж се съгласил: „Виж какво, остави ключовете на колата и взимай картината! Беше мерцедес S класа, на 20 000 км, чисто нов, веднага му дадох и ключовете, и колата. Това беше петък, в понеделник сделката стана.“,  спомня си Боян. Така се сдобива с този шедьовър.

Изглежда материалното му е важно повече като възможност да си попълва колекцията. Защото в нейната история се намесва още един мерцедес, за което Боян разказва с голямо удоволствие. „Навремето излизах от залата по борба на „Калоян“ и до мерцедеса ми стоеше някакъв човек – едно яко младо момче. Отивам до него, а той вика: „Нали вие сте Боян Радев?“. Викам: „Да“. – „Кажи ми колко пари искаш за мерцедеса, аз искам да го купя и да го закарам в селото“. Аз го питам: „Как ще го поддържаш в селото?“. – „Не, вика, на мене ми трябва само да го паркирам до къщата и в селото да умират на мъка, че имам такава кола.  Имам прасета, имам много пари, не ми е проблем, кажи колко пари искаш?“.  Викам: „Щом ще говорим за пари – 30 000 лв. и ще ти го дам“. - „В плика са толкова, взимай плика, дай ключовете!”

„И парите на свинаря се превърнаха в картини на Бенчо Обрешков. Вече ми се отвързват ръцете и почвам да колекционирам по-силно, вече не на бройки, а на качествени работи. Всичко беше дадено за произведения на изкуството и то най-много на Бенчо Обрешков. Гордея се с Бенчо Обрешков, той е голяма личност, той е единственият българин, който има Гранд При в Париж за изкуство, 1937-ма година. Бил е ученик на Оскар Кокошка и аз съм негов меценат, събирам работите му и се гордея с тях. И ги пазя, много неща имам.”

„По време на моето колекционерство имах интересни случаи с различни хора. Бях много близък с бай Иван Ненов. Трудно беше някой да отиде да контактува с него навремето. Един път в една компания седяхме и той вика: „След като дойде време мен да ме оцени един борец, е’гати държавата….“! Никой не го търсеше тогава бай Иван. Единствен Светлин Русев купи две работи от него. Властите го смачкаха малко бай Иван Ненов, защото бил формалист. Вятърът като духа, нали знаеш, не духа на едно място и издухаха тогава и други автори като Бенчо Обрешков. Някои художници нямаха право да излагат картини, нямаха право да продават… Даже Бенчо Обрешков в банката е работил, а жена му трябвало да върши надомна работа. По тоя начин са се прехранвали, както и Васил Бараков – той правеше шрифтове. Никой не им купуваше картините, а те имаха купища – свалени от рамките, една до друга. Половината бяха залепени, едвам ги отлепихме. И то шедьоври.”

„Работите на един Бенчо Обрешков, или на Златю Бояджиев, или на Майстора - те навремето струваха между 300 и 500 лева. Това е да уцелиш момента в живота и в изкуството - трябва да имаш ден. Някой иска да се отърве от жена си, друг се отървава от картините. Като почнеш да събираш, наследниците до едно време те харесват, след това почват пазарлъците. По-умен станах, за съжаление. Предпочитам да съм ръб, отколкото да съм умен в живота. Щото умните вече не се тачат.“