Улови мигаМихаела Илиева / 8 август 2018

Да стигнеш до морето за три дни. Ден 1.

Отдавна си мечтая да обикалям България без точен план. Имах 3 свободни дни, за да стигна от Якоруда до Созопол, преминавайки през най-дългия мост в България, че и отвъд него

◄ ►

Отдавна си мечтая да обикалям България без точен план, само с палатка, газово котлонче и широко отворени очи. И мечтата ми най-сетне се сбъдна. В тази кратка поредица ще ви разкажа как. Имах 3 свободни дни, през които да стигна от Якоруда до Созопол, които изпълних така.

Най-дългият въжен мост в България, скални птици, тучни поляни, улици - пътеки, тракийски тайни. Къде е това?

Първата ми спирка бе село Лисиците в Източните Родопи. До него се стига през село Широко поле и почти едночасова разходка. До там няма не само алфалтов, но дори и черен път. Кола никога не е стъпвала там. Достъпът е само с лодка през язовира или през най-дългия мост в България, до който се стига с внимателна разходка през ЖП релсите, през които минава 2 пъти на ден влак, основно превозно средство за местните, тръгнали до съседното село за пазар (съвет: проверете разписанието на влаковете предварително, или разпитайте местните!).

След като получавам няколко разнопосочни отговора, не след дълго намирам пътя си - пресичам ЖП линиите в Широко поле, завивам на дясно и карам успоредно на релсите, докато не свърши пътя. После почти километър ходя по тях в същата посока. Не всички, които срещнах, отвръщаха на поздрава ми по обичайния начин. Някои се хващаха за сърцето и кимваха учтиво с усмивка (мнозина в този край не говорят български, което, разбира се, не пречи да получите помощ, ако се опитате да комуникирате).

Гарги грачат, рибари ловят, лекият вятър, който идва от яз. Студен кладенец ми помага да се справя с жегата. Камъчетата шумят под краката ми, оглеждам се за влакове. Преди да тръгна, никой не ме беше предупредил, че част от пътя ми ще са действащи ЖП линии.

От дясната ми страна на върха на планината кръжат Царски орли. Искам да се разходя и там, но решавам да мина на връщане. След около 40 минути, точно до една бяла спирка виждам малка пътечка, която минава през гората, падаща се от лявата ми страна. След края й най-сетне виждам и заветния мост.

Гледката е невероятна. Срещу мен е мостът, отвъд него - село Лисиците, а зад мен и отдясно - още орли, кръжащи над древно тракийско светилище, за което няма никакви писмени сведения. Има не малко теории, но може би най-популярната е, че в нишите в скалите поставяли погребални урни.

Размерът на моста е впечатляващ за непопулярността му. Някои от дъските му са изгнили и трябва да внимавате. Ако и вие си мислите, че може да се чувствате като Магарето от Шрек, ще трябва да ви разочаровам. Мостът е стабилен, а принц или принцеса отсреща няма да ви чакат. За дракон не съм сигурна, но аз не видях да има.

Първите хора, които виждам на моста са… рибари. С тях се поздравяваме, а отсреща ме чакат щъркели и бели, и черни (те са застрашени, магаре (явно също като мен успешно преминало), чапли, корморани, овце.

И улици, каквито не се виждат всеки ден - тесни като пътеки, непознаващи гуми, обрасли. Някои от къщите – руини. Уличната лампа – самотна и ръждясала. В селото не виждам обитаема къща, не виждам и хора.

Излизам на поляна. Там има поне 70 овце, повече отколкото бих предполагала, че може да има в това призрачно село от руини. А сред стадото е и първият жител, когото срещам. Казва се Сюлейман, строил хижата на Черни връх по време на казармените си години. Разказва обичайната история – младите се разотишли на Запад и към по-големите градове. Казва това и Кърджали седи уверено зад него, сякаш да затвърди думите му, на които така или иначе вярвам.

Сочи ми още едно местенце, което трябва да видя, на 15 минути от нас. Там идвали хора от градовете да наблюдават скалните птици, понякога и той ги водил. Чува се гръм. Идва буреносен облак, разделяме се и тръгвам към посоченото от Сюлейман място, но виждам как слънцето постепенно се скрива, а тежките облаци приближават. Гръмотевиците стават по-силни. Трябва да тръгвам.

Минавам отново през селото и сякаш вече забравила за усещането, което то носи, пак се спирам на всяка пресечка в удивление. Тук всичко е направено от хората, които живеят или някога са живели тук, и това си личи. Личи си в камъните, сложени по улиците, по плетовете, по оградите от пръчки, по изрисуваните стени, които вече полусрутени се крепят край уличките… А после обратно по моста, през рибарите, през релсите, в колата, към местното бистро - там доматите са домашни, хората играят шах и табла, говорят си предимно на турски, но разбират и говорят български, лястовичките отглеждат малките си. Там бурята най-накрая се разяри.

Една от първите ми спечелени игри на гоненица с времето това лято.

Вижте статията ми за Ден 2 от 3: Тук.