Улови мигаНайден Колчев, снимки Найден Колчев / 15 октомври 2018

Белинташ – уникалният камък, обвит в легенди

Кратко пътешествие, което отговаря на въпроса дали това място наистина е толкова магическо

Реших да посетя Белинташ в Родопите по няколко причини. Първо не съм ходил там от поне десетина години, второ – безкрайно удобно е – на час и нещо от Пловдив, и трето – това бе един от онези топли есенни уикенди, през които просто не те свърта на едно място и искаш да се изнесеш възможно най-бързо.

Белинташ е дълга, с формата на плато, скала в Родопите, върху която се виждат следи от човешка дейност. Учените се обединяват около идеята, че тук е съществувало древно светилище на траките, почитащи своя бог Сабазий. Слуховете и спекулациите обаче са в пъти повече – че това е врата към други светове, че е площадка за космически кораби, че дори Ноевият ковчег е бил завързан тук по време на Потопа, защото се виждат дупките, където са били халките за въжетата и т.н.

Доколко това място наистина е магическо – в това исках да се уверя, тръгвайки натам. Няма да крия, че винаги съм предпочитал суровата красота на Рила и Стара Планина, и почти извънземните пейзажи на Пирин пред мекотата на Родопите. Обаче през есента тук е чудовищно красиво до степен да изпаднете в състояние, в което да не можете да понесете повече от заобикалящото ви и в един момент да махнете с ръка и да се предадете, без да се впечатлявате повече – иначе няма да оцелеете…

Родопите са супер достъпна планина – мисля си аз, докато гледам една жена с високи токчета, която върви неуверено по пътеката, преследвана от шумна компания с две кучета. Скоро стигам новата църква, разположена в подножието – „Светия Кръст”. Няма толкова стерилна сграда е първото нещо, което ми идва наум, на това отгоре с ламаринен покрив. Подминавам я бързо и навлизам в гората преди каменното плато.

Преди входа са каменните образувания Мечката и Сфинкса (който прилича на стар индианец), изваяни през вековете. Внимателно се изкачвам на платото, където 360 градусовата гледка е величествена. За разлика например от връх Вихрен в Пирин, където светът е в краката ви, тук имате чувството, че хем наблюдавате съседните възвишения отгоре, хем че сте на едно ниво с тях. Само заради това си струва, мисля си аз – само заради гледката, която наистина ме кара да затая дъх, ще ме прощавате за клишето. След първоначалното впечатление се оглеждам наоколо – на скалата има поне 50 души, някои лежат върху нея, за да попиват от енергията на епохите, други вървят боси, аз се разхождам насам натам и гледам предимно в далечината, докъдето ми стига погледът…

До мен едно семейство е с така модерните напоследък йоркширски териери. Малкото момиченце настъпва кучето, след което баща му се скарва: „Хайде, извини се сега!” Детето гушка кучеподобното създание с думите: „Извинявай, котко!” След тази случка, ако е имало въобще някакъв помен от магия, тя започва съвсем да се изпарява…

Оглеждам се наоколо и виждам въпросните следи, за които някои казват, че са от халките на Ноевия ковчег и издълбаните прорези върху площадката, където са кацали космически кораби. Мистика и легенди, слухове и предания – това са Родопите и се сещам за разговора ми преди да тръгна към Белинташ с дядо Сашо.

Той е един от първите заселници в с. Врата, наближава 90-те. Участвал е в залесяването на каменното плато през 1960 г. и има какво да ни каже, що се касае до преданията и легендите, свързани с камъка. „Бельо Войвода там живял е. Дигнал се в Турция и оставил парите на камъка, в бунара (кладенеца). Това ми го разказва на жената бащата. Та дошъл един тарикат като тебе и питал къде е камъка, бунара. Завел го моя тъст на камъка и онзи взел златото от бунара и го закарал на Бельо Войвода в Турция. Караждата (Стефан Караджа) го изгонил него навремето, нали тука е границата – Караджов камен е на Караджата, Белин таши е на Бельо войвода. Делели района…”

Решавам все пак да го питам относно магията на мястото и дали знае, че траките са имали горе светилище. „Траки? Нищо няма ва. Това е само политика. На върха има толкова бунар, от дъжда вода се събира…”

И така. Тръгвам си раздвоен – от една страна е неземната красота на Родопите през есента и уникалността на Белинташ, както и гледката оттам. От друга е това, че не можах да изпитам магията на мястото – дали заради кучето-котка, дали заради многото хора или заради това, че аз просто не съм от избраните…

Следващия път ще посетя Белинташ през делничен ден, по залез, когато слънцето умира и на фона на последните му лъчи моето въображение ще усети наистина магията, която се крие нейде дълбоко под вечния камък. И се разкрива само пред избраните.

Как да стигнете до Белинташ

От Пловдив тръгвате в посока Асеновград, после към Кърджали и след село Червен се отклонявате вдясно. На разклона за с. Мостово тръгвате вляво, минавате през село Врата и после спирате на разклона, където няма начин да пропуснете табелата. После на места имате изкачване, но нищо сериозно – след около час сте в подножието на Белинташ.