По пътя към Тройната корона

Петър Ванев изоставя кариера в Лондон, защото не се чувства удовлетворен. Става първият българин, изминал два от трите най-дълги планински пешеходни прехода в САЩ. А в момента прекосява и последния – Континенталния преход, след който официално ще бъде завоевателят на тройната корона, изминал пеша 12 700 км.  

Родом е от Русе, но още в детството животът му многократно променя посоката си. След няколко премествания от едно в друго населено място се връща в родния си град, за да продължи образованието си. Следва в местния университет „Педагогика на обучението по математика и информатика“, но докато е в последната година, спира да вижда перспектива и отказва да инвестира повече време и енергия в тази насока. На 23 години напуска приятелите и семейството си, за да търси щастието другаде и заминава за Англия, където открива потенциал за развитие. Седем години прекарва на Острова, а животът му отстрани изглежда идеално подреден: има сигурна работа със стабилни доходи – цел и мечта вероятно за много хора. Управител е в голяма и известна хотелска верига, като отговаря за всички резервации и приходите от тях. Реализацията му в бизнеса е повече от добра, но Петър все повече усеща, че  работата не му носи удоволствие, потискат го монотонното сиво ежедневие и липсата на разнообразие. В един момент си задава въпроса: „От това ли истински имам нужда?“. Честният отговор го довежда дотам, че в края на август 2016 г. той напуска и работата си, и Англия. 

Отдава се на дълга почивка, която прекарва, пътувайки. Стига до Тайланд, установява се на тамошен остров и преминава успешно курс за водолаз. Придобива квалификацията дайв мастер, което му открива възможност за съвсем ново поприще и участва в развлекателни гмуркания. Лятната безгрижна приказка продължава четири месеца, но в края на календарната година Петър трябва да изпълни едно свое обещание – да се прибере обратно в България за коледните празници. Но една мисъл не му дава мира...

Две години по-рано е научил за Тихоокеанския хребетен път от американския биографичен драматичен филм Wild по едноименния роман на Черил Стрейд „Моето приключение в дивото“. В него тя разказва историята на живота  си. Едва на 26 години вече е изгубила най-скъпото в живота си: майка є е починала от рак, семейството є се е разпаднало. Бракът є също. Самата тя не знае коя е, повлякъл я е безкрайният вихър на наркотиците, а животът є е лишен от всякакъв смисъл и посока. В този момент Черил взема най-безразсъдното решение в живота си – да извърви участък от Тихоокеанския хребетен път. И това се оказва най-мъдрата стъпка, която е предприемала. Пътуването се превръща в нейното спасение и лек за емоционалните є травми. Петър живее с това чуждо преживяване, чувства го някак близко, то го провокира да направи същото. Неговата история далеч не е толкова драматична, колкото на авторката, но още тогава си обещава, че един ден ще извърви тези хиляди крачки, вдъхновен от силата и увереността на иначе нежната на външен вид Стрейд. 

В началото на новата 2017 година нашият герой все още няма желание да започва работа. Единственото, което усеща, е вътрешната необходимост да направи нещо различно, което никога преди не е предприемал. Не просто да излезе извън зоната си на комфорт, а направо да я надскочи. И решението идва някак от само себе си – ще извърви Тихоокеанския хребетен път. 

Буквално за два месеца изчита цялата информация, която открива по темата, събира екипировката, която преценява, че ще му е необходима, за да успее да прекоси маршрута от 4240 км, и на 27 март 2017 г. приключението официално започва. ТХП, както накратко наричат маршрута, се простира от мексиканската граница в Калифорния до малко след канадската и криволичи по билата на девет планински вериги. Прекосяват се по дължина три щата – Калифорния, Орегон и Вашингтон, минава се през национални паркове и резервати, през реки и магистрали, през пустини, планински масиви и дъждовни гори.

За Петър преходът стартира изцяло солово, няма организирана група или водач. По пътя среща и други ентусиасти, поели по непознатата пътека. Някои от тях се събират и прекосяват целия преход заедно. Петър обаче преминава само първите 1600 км с компания, а после остава сам. И така - до края. През повечето дни извървява по близо 50 км и му отнема точно 5 месеца и 1 ден да финишира. 

Всичко, от което има нужда за този период, се събира... в една планинска раница. „Много хора се впечатляват от това колко малко ти е нужно всъщност, за да оцелееш и да живееш. В днешно време в живота си в обществото сме заобиколени от комфорт и лукс. Не казвам, че са излишни, но можем да живеем и без тях, доста по-минималистично“, категоричен е Петър. (Още за минимализма в бр.1/2019 г.). В своята раница той събира основното за нормален живот. Там е неговият заслон – палатката, леглото му са спалният чувал и шалтето, кухнята му е туристическият котлон и торбата със суха храна. Носи и шише с вода, чието снабдяване се оказва истинско предизвикателство, защото водоизточниците са на голямо разстояние един от друг, а през летния сезон част от тях изцяло пресъхват. „Лично аз имах късмета да ми се налага да нося само по два литра вода през цялото време, дори в Южна Калифорния, където е западната периферия на пустинята Мохаве. Но в пика на лятото, когато е сезонът на преходите, се препоръчва всеки да носи по 4 или 5 литра вода. Иначе рискуваш да се дехидратираш, което може да доведе и до фатален край. Има случаи, в които хора са били евакуирани в тези участъци. Трябва да си много добре подготвен, ако предприемаш подобни преходи“, споделя Петър.

Заради модерните технологии обаче животът на приключенците е една идея улеснен – специално разработено приложение за смартфон уведомява кои реки и езера могат да послужат през целия сезон. Съществуват и т.нар. хазни – туби или контейнери, пълни с вода. Но на тях не може да се разчита, защото никога не се знае кога ще бъдат заредени – може предния ден да са минали доста хора и да са  изпили запасите. Така че тези хазни (ако са пълни) са просто бонус по пътя – спираш, почиваш, хидратираш се, зареждаш и продължаваш към крайната цел. 

Водата е необходима и за приготвянето на сухата храна. Учудващо, тя се оказва достатъчно разнообразна – паста, картофено пюре на прах, овесени ядки, ориз, тортила питки, леща, кускус. И понеже е невъзможно да се носят на гръб провизиите за всичките пет месеца, Петър се снабдява периодично с тях, когато маршрутът го превежда през населени места. Именно там се създават нови запознанства и приятелства – доброволци, наричани Ангели на прехода, приютяват Петър и другите пътешественици в собствените си къщи, където всеки има възможност да остане да спи и да изпере дрехите си, преди на сутринта да закрачи отново по дългия път.

Със соларни панели и пауър банки в градчетата Петър зарежда и телефона си, въпреки че през по-голямата част от прехода няма обхват. „Това е предизвикателство за физиката до един момент, след това тялото се адаптира. Но психиката е тази, която буквално те движи напред. Трябва да имаш източници на мотивация и места, откъдето да черпиш позитивна енергия в моментите,  когато ти е черно пред очите и искаш да се откажеш и да се прибереш. Тогава трябва да намериш силата да продължиш напред“, разказва Петър. Неговият източник са снимките на семейството и приятелите му, които носи със себе си.  

Другият е фейсбук страницата, която създава с цел да споделя преживяванията си по време на прехода. Именно така намира спасение от своитесъстояния на несигурност, страх и отчаяние – благодарение на вдъхновяващите съобщения и коментари, които получава от последователите си в мрежата, и на снимките на семейството си, които носи в раницата. „Там ти наистина си сам. И в града можеш да останеш сам вкъщи. Но реално не си, защото от другата страна на стената или на съседната пряка живеят човешки същества. По време на прехода в продължение на километри ти си сам със себе си в дивата природа, без да има себеподобни. И ако ги няма приятните хора и семейството, които да си спомниш, до които да се докоснеш, които те карат да се чувстваш топло и да се заредиш с положителна енергия, човек би се сринал психически“, казва Петър. 

През летните месеци на 2017 г. в Южна Калифорния бушуват пожари – регистрирани са като най-смъртоносните дотогава. Заради огнената стихия над 10 000 жители са евакуирани, разрушени са повече от 5700 къщи, изгорели са около 220 хил. акра територии. Точно по това време Петър прекосява щата и въпреки че в участъка пред него няма активен пожар, пътят е затворен като превантивна мярка. Дотогава върви с група, но се разделят – повечето избират безопасно да стигнат на стоп до другия край на затворения участък, а той е ентусиазиран да продължи да върви самостоятелно и да го заобиколи пеша. Върви цял ден, навън започва да се стъмва и Петър намира удобно място, където разпъва палатката си. Умората си казва думата и той бързо се унася в дълбок сън. Час след полунощ зверски животински рев раздира тишината. „Чуваше се, сякаш е на метри от мен. В първия момент се шашнах, буквално животът ми мина на лента. Мислех си, че ще си отида“, разказва разпалено. В съзнанието му изскача образът на гладна мечка, която търси храна, защото макар районът да е пустиня, има и доста гъсти гори, населявани от диви животни. Ревът не спира. В паниката си Петър осъзнава, че храната му е в преддверието на палатката и би могла да привлече звяра. Събира смелост, отваря леко ципа и хвърля торбата с провизиите навън. Обаче го прави толкова нескопосано, че тя пада буквално на метър отпред. „В онзи момент просто стоях свит в палатката и чаках съдбата. Сърцето ми щеше да гръмне. И може би от адреналина, паниката и страха съм се изморил и съм заспал отново“, продължава разказа си. 

Часове по-късно се събужда от същия мощен вой. Ослушва се за стъпки, за да се ориентира на какво разстояние се намира животното. Не чува нищо. При следващия рев започва да размишлява, че звучи, сякаш всеки път е на едно и също разстояние – не се приближава, не се и отдалечава. Успява отново да се унесе, а когато по изгрев отваряочи, решава да се изнесе по най-бързия начин от зловещото място. Пребледнял, открива непокътната хвърлената няколко часа по-рано храна. Събира всичко в раницата и тръгва. Оказва се, че само след около 30 метра маршрутът му пресича асфалтов участък, под който е река Санта Клара. А там лагерува другата част от групата, вече разсънваща се, но все още излегнала се на своите шалтета и спални чували. Разказва им за нощта, в която буквално са му побелели няколко косъма и най-честата мисъл в главата му е била „край, дотук съм“, а отсреща вместо уплашени погледи получава необуздан смях. Оказва се, че около километър по-нагоре има резерват за диви животни, спасени от филмовата индустрия. Ревът, който е смутил съня му, е бил на лъв – при възрастните животни обикновено е толкова силен, че се чува на разстояние до 8 км. 

Това не е единственият страх, който Петър трябва да превъзмогне по пътя. Дебнат и други –  срещите с черните мечки и гърмящите змии. Прекарва цели 12 дни без баня и за да си има „спомен“ от пътешествието, ходилата му порастват с един номер по време на прехода. 

След успешния финал на 28 август Петър решава да излее емоциите си върху хартия и написва книгата „Пътека през огън и лед“ (издадена от „Вакон“). Освен пряк смисъл заглавието є има и преносен – намек за емоциите, през които преминава по време на прехода. Смисъла да събере приключенията си в книга Петър вижда в това те да послужат като вдъхновение на другите, за да дръзнат да следват мечтите си и да се докоснат до красотата на дивото. 

Тихоокеанският хребетен път е единият от трите най-дълги прехода в Америка. Другите два са Апалачката пътека и Континенталният преход. Всеки, който ги прекоси, получава нематериалната титла Тройна корона на САЩ. „Призът“ се поддържа от организация, която оценява възможностите на човешката физика и психика да премине по трите маршрута с обща дължина 12 700 км.

През 2018 г. Петър успява да направи и втория преход, пресичащ 14 щата. Твърди, че на човек са необходими силна вяра в себе си, усмивка на лицето и здрави обувки, за да измине този дълъг и опасен маршрут от 3500 км. Той самият взема разстоянието за 109 дни - от края на май до средата на септември, и то само с един чифт обувки. През март тази година авантюристът излетя от София, за да се изправи пред Континенталния преход, който до този момент е преминат само от около 500 души и е с дължина от 4989 км. 

„Много хора се поддават на съмнения в собствените си способности и се подценяват. Няма нищо лошо човек да сбърка и да започне нещо, а след това да разбере, че то не му носи удовлетворение и страст. Докато не опиташ, няма как да си сигурен. Това е урок. Важно е да се предизвикваме, защото именно това ни прави по-добра версия на себе си“, казва на изпроводяк Петър. Разкрива колко е важно да се обграждаме с хора, които ни подкрепят, дават ни сила и увереност, за да се убедим сами във възможностите си и да не се страхуваме от провала.