От безлюдните пустини на Австралия, през магията на Африка до пъстрия живот в Централна Америка

Този сборник ни връща към началата на класическия пътепис, когато бяха важни гледките, преживяванията и пътят. От пустините на Австралия до националните паркове на Канада, от джунглите на Перу до ледените полета на Гренландия – това е един необикновен свят, който той описва с много любов и страст, с изключителна лиричност и внимание към подробностите. Личните му впечатления и срещите с местните само допринасят за равновесието между природни картини и човешки портрети, задължително за добрия разказ. В духа на новите нрави е прибавен допълнителен раздел „Гурме пътешествия“, в който храната се превръща в главен герой.

С три книги, множество награди и стотици публикации зад гърба си, Рони Райк подхожда към пътеписа не като пътешественик, а като писател. Благодарение на майсторското му перо, подостряно десетки години, той знае как да изтръгне най-доброто от безлюдните пустини на Австралия, да разкрие магията на Африка, да обрисува удивителната природа на Канада, да покаже пъстрия, позабавен ритъм на живота в Централна Америка и да представи неподозираните приключения в Южна Америка, дори познатите ни европейски места придобиват нов облик.

Това установих, докато се опитвах да хвана „бемо“ – местните микробуси. Бемотата са основният елемент на транспорта в Бали и могат да бъдат всичко що е на четири колела – от миниван до камион с отрязана каросерия, чиято липсваща част е заменена от странични пейки, закрепени към стърчащата ламарина отстрани както е възможно. Ако са празни, може и да рискуваш да пътуваш с тях, но те обикновено идват окичени с хора, които висят отвсякъде, държащи се с една ръка, стоящи на един крак, тъй като шофьорите следват една и съща проста система. Те карат бавно, когато автобусът е празен, за да съберат повече пътници. Дотук – логично. Но шофьорите карат бавно и когато автобусът е препълнен, за да събере още повече пътници. Може да сте сигурни, че ще кара бързо единствено, ако конкуренцията по същия маршрут се опитва да го задмине и да му обере клиентелата. Но освен шофьорът, в автобуса се вози и още един – викач, който снове между хората и им събира пари, като същевременно лудо крещи навън дестинацията на пътуването. Когато някой реши да слиза, викачът удря с монета по прозореца няколко пъти, което е сигнал за шофьора да спре. Тъй като ръцете му обикновено са заети, викачът носи стотинката в ухото си. Но най-нереалната сценка, на която станах свидетел, бе ням викач, който само мучеше по потенциалните пътници и им правеше знаци и мимики. Не знам как се разбираха, но автобусът бе пълен и бизнесът му явно вървеше добре.

Защото иначе индонезийците говорят много. Особено ако обект на техния разговор си ти. Всеки чужденец трябва да се подготви за нескончаемите „Хелоу, мистър! Как се казваш? Откъде си? Откога си в Индонезия?“ разговори. Всъщност „Хелоу, мистър!“ е онова, на което учат малките индонезийчета в училище да казват първо на туристите, за да са учтиви, но поне половината от тях и представа си нямат какво всъщност означава; затова, за да се разбираш с местните, е добре да научиш бахаски индонезийски! Но ако не ти се учи цял език, трябва да научиш поне едно halo (здравей) и tidak (не). Последното е много полезно, защото индонезийците просто идват и започват да ти говорят. Тридесет секунди след като си спрял да се движиш, вече една сюрия хора се интересуват от името ти, произхода ти, личния ти статус, задавайки повече въпроси и от данъчен инспектор. В Индонезия няма такова понятие като „лично пространство“. Местните винаги са толкова „приятелски настроени“, че тази демонстрация на другарски отношения често ти идва до гуша. За индонезийците чужденецът е нещо, към което трябва да се отнасят вежливо, да проявят загриженост, ако видят, че се е загубил или има проблем, и в никакъв случай да не го оставят да скучае! Ама никога! Тук всеки турист се разглежда като потенциален разговор. И той протича по един и същ начин всеки път: „Хелоу, мистър, как се казваш?“, „Рони.“, „Откъде си, мистър Рони?“, „От България.“, „А?“, „От Европа.“, „А-а, Европа. Там студено, нали?“, „Да, студено.“, „Какво работиш, мистър Рони?“, „Журналист съм.“, „А откога си в Индонедзия?“, „От една седмица.“, „А-а, една седмица. Ти не видял още нищо. Аз може предложи теб всичко. Ти какво търси?“.

Тук стигаме до основната част на разговора. Поне половината индонезийци заговарят чужденците с цел да им продадат нещо. Индонезийците имат предприемачески дух, голям колкото Тихия океан (и са го доразработили още малко), действайки според презумпцията, че щом си турист, значи си богат, а щом си богат, значи задължително искаш да се разделиш с парите си. Вследствие на което, ако издържиш четирите вечни въпроса в началото на разговора, той обикновено завършва с демонстрацията на някаква стока, която трябва да купиш. Наблягам на думата „трябва“. Затова ако не искаш да купуваш каквото и да било, е добре да се научиш да прекратяваш разговора още в самото начало – освен ако не искаш да се сдобиеш с папая на половин цена, сок от манго, самобръсначка, часовник, тениска, наркотици, момиче, Луната… всичко на половин цена! Когато обаче разберат, че да изкарат пари от теб е все едно да получат пари от застрахователна компания, те вежливо се отдръпват. Проблемът е, че след десет секунди се появява нов ентусиаст, който започва с „Хелоу, мистър, как се казваш?“...