Пътят на светлината и течението на реката - те си приличат. Повече, отколкото на пръв поглед. Светлината е небесна река, а реката - земна светлина. Едната тече през въздуха, а другата - през земята. И двете прекосяват пространствата. И двете никога не остават неподвижни. Светлината и реката. Свързват началото и края. Пътят от извора до хоризонта.
Всеки ден тук по изгрев потеглям с лодката по тази огромна река-легенда с име Ганг. И с всяка зора светлината се ражда сякаш от дълбините на водата, от тайните й.
Призори първите слънчеви лъчи се плъзгат по водното огледало така, както мислите се плъзгат през съзнанието - невъзможно е да ги уловиш или дори доловиш напълно. Вгледан от люлката-лодка се питам, сънувам ли, или най-сетне, за първи път съм буден.
Лодката ми, носеща се по Ганг, не е просто само малък плавателен съд. Междинно състояние е! Между брега и течението. Между времето и човека. Между тялото ми и всичко онова, което ще го надживее.
А Светлината, създала името ми, по изгрев не идва рязко.
Тихо се ражда от космоса на водата. Реката първо просветлява, после изплуват лицата на молещите се, обливат се в лъчи каменните стъпала, изсветлява дори димът от молитвените кандилници.
И като в сън, светът сякаш е осветен не от небето, а от отражението му в огромната река.
Ганг - метафората. Ганг - заветът. Вечната река. Мръсната. И все така неомърсената.
Родена с всяка своя капка пак и пак, и пак, и пак - с изгрева. В този миг осъзнавам древната санскритска теза - светлината има нужда от вода, за да стане видима.
Пътят на светлината е вертикален. Той идва отгоре - като траектория, като откровение. Като прозрение.
Пътят на реката е хоризонтален - той тече като времето. Като паметта. И като самата съдба.
Пресичат се тези пътища. Вертикалното се кръстосва с хоризонталното в миг безвремие.
Светлината носи смисъла.
Водата носи живота.
По изгрев усещаме началото си. Всяка секунда до самия ни край е и ще бъде единствено начало. Много часове по-късно, по залез, целият свят ще си спомни за себе си. Ще е въздишка. Но тя сега е още толкова далече.
Греблото се потапя във водата... Цял един ден предстои да бъде отнесен по течението.
Очите ми парят. От безсъние? Или от цялата красота?
Толкова си приличат - реката и светлината. И двете моделират света ни. Едната моделира Земята, а другата - цялото съществуване. Без реката земята ще изсъхне. Без светлината ще угасне самия живот. Но и в двете има същото неусетно-невидимо, но и неумолимо постоянство, толкова меко наглед, което променя всичко. Теб. Мен. Секундата.
Слънцето се роди и устремно поема пътя си, отдалечавайки се от реката, в която пак ще се потопи, заспивайки. Затварям очи. Лодката ме люлее, люлее, люлее...Сякаш след миг ще заспя. Сякаш след миг най- сетне ще се събудя. Но преди този миг - с крило на неумираща птица в мен се ражда мисълта: Светлината е реката на Времето, а Реката е светлината, която най-накрая се научи да тече по Земята. Алфата и Омегата. В самите нас.
