„Ритнитоп“, който дойде от Швейцария

Продължаваме съвместната поредица с „Българска история". Всeки четвъртък разказваме по един интересен щрих от миналото. След „Фаталния полет № 402", проекта „София на три морета", битката при Онгъла и героите от Илинденско-Преображенското въстание се насочваме към наше време и първите стъпки на футбола в България.

"Господ е българин!" – с тази крилата фраза футболният коментатор Николай Колев – Мичмана влезе в историята секунда след попадението на Емил Костадинов във вратата на Франция. Този гол ни изпрати на заветното световно първенство в САЩ през 1994 година, където българският национален отбор по футбол завоюва най-важния си успех – 4-о място в целия свят. В следващите редове обаче ще върнем погледа си назад от тези години до началото на ХХ век. Историята на футбола в България е не само интересна и вълнуваща, но и изпълнена с колоритни случки.

В България футболът е "внесен" от група швейцарски физкултурници, сред които е и Луи Айер. Те пристигат през 1894 г. по покана на тогавашния министър на образованието Георги Живков, с цел да въведат и развият спорта в новосъздадената българска държава. Човекът, показал на българите за пръв път играта, се нарича Жорж дьо Режибюс. 

Жорж дьо Режибюс

Режибюс е човек, изцяло отдаден на спорта – занимава се с бокс, борба, гимнастика и футбол. Той е назначен за учител във Варненската мъжка гимназия "Фердинанд I". На 14 май 1894 г. Режибюс нарежда няколко ученически палта вместо футболни врати, изважда от чантата си кожена топка, голяма колкото диня, и организира между учениците си първия в България футболен мач. Играта, която тогава се нарича "ритнитоп", бързо допада на гимназистите и добива широка популярност. Учениците започват все по-често да играят "ритнитоп", а Режибюс е не само организатор, но и рефер, понякога дори се включва в игра. Интересно е да се отбележи, че капитан на един от първите ученически футболни отбори е Васил Коларов – по-късно лидер на БКП и министър-председател на България.

След като добива популярност във Варна "ритнитоп" е пренесен в София от друг швейцарски физкултурен деец – Шарл Шампо, единственият представител на България на първите модерни олимпийски игри в Атина през 1896 година. Той запознава софиянци през 1895 г. с играта, в която чрез докосвания само с крак и комбинации със съотборниците трябва да вкараш топката в противниковата врата.

С течение на времето футболът става все по-разпространен, най-вече поради скромните си изисквания – за да го играеш, ти трябват 4 камъка за греди и една топка. Този спорт започва да се практикува масово и през 1909 г. в София е основано първото футболно сдружение в България – "Савата". Именувано е в чест на Сава Киров – български дипломат. През 1913 г. сдружението официално е преструктурирано във футболен клуб под името "ФК'13". Числото 13 не идва от годината, а от броя ученици, които основават сдружението през 1909 година. Паралелно със "Савата" отново през 1909 година във Варна е основано футболното дружество "Спортист". Първият документиран официален футболен мач е от 1910 година и се е провел между варненските "Спортист" и "Атлас", завършил с победа на "Спортист" с 1:0.

Информацията за първите клубове е много оскъдна и неточна, затова е трудно да се определи кой точно е най-старият отбор в България – "Савата" или "Спортист". Едно е сигурно – тези две дружества са основоположници на българския футбол и неслучайно са наричани "ветераните" из футболните среди в началото на ХХ век.

През следващите години възникват нови клубове, някои съществуващи и до днес – софийските "Славия" (1913) и "Левски" (1914), пловдивският "Ботев" (1912), варненският "Тича" (1913) и много други. Тук отваряме една скоба, за да изясним обстоятелствата около възникването на първите отбори. 

Пионерните клубове "Савата", "Спортист" и "Славия" са основани от ученици и студенти, които се завръщат от чужбина. Основателите на "Савата" са гимназисти от Цариград, а тези на "Славия" – от Прага. Именно заради това кръщават отбора си на тамошната "Славия". Тези студенти вече са се запознали с особеностите на футболната игра, затова бързат да се организират в отбори и сдружения.

Георги Григоров – Фурланата

През първите двадесет години на ХХ век въпреки че съществуват клубове, липсват организирани турнири и първенства. Мачовете са неофициални и приятелски, а най-старото дерби, съществуващо и до днес, навърши 100 години в началото на април тази година. Става дума за мача "Славия" – "Левски", проведен на 1 април 1915 година, завършил при резултат 1:0 за "белите". Ето и спомените на Георги Григоров – Фурланата, един от основателите на "славистите" за атмосферата преди двубоя:

"Трябва да се върнем много години назад, за да дойдем до оня, сега вече исторически ден през 1915 година, когато софийските спортни клубове "Славия" и "Левски" се срещнаха за първи път на игрището на "Славия" край Руски паметник. Бяха изминали по-малко от две години, откак бе прозвучал съдбоносният гонг в Сараево, който извести на човечеството страданията на Първата световна война. Но в ония тревожни дни международните събития малко интересуваха младежите и децата, дошли на игрище "Славия" да наблюдават приятелския мач между двата добили вече известност софийски клуба. Тази публика, съставена предимно от привърженици на двата клуба, бе насядала на тревата около самата тъч линия, която по-скоро бе въображаема, отколкото очертана. На южния и северния край на игрището бяха забити по две греди – това бяха вратите. Те бяха подвижни, без мрежи. Билети за мача не се продаваха, не само защото игрището не бе оградено, но и защото самата мисъл за входни билети би се сторила тогава много смешна. С една дума, обстановката беше типична за тогавашните мачове, които се провеждаха в махленски мащаб."

Постепенно играта добива все повече популярност и възниква нуждата от организираност на футболния живот в България. На 16 декември 1923 г. във Военния клуб в София се събира елитът на спорта в България – ръководителите на спортните дружества из цялата страна, за да учредят Българска национална спортна федерация (БНСФ). За председател е избран Димитър Иванов, бивш посланик в Мадрид, а за почетен председател - не кой друг, а самият цар Борис III.

Оттук насетне следва главоломно развитие за българския футбол. Първата задача на новата федерация е България да бъде приета в световната футболна асоциация – ФИФА, което се случва през май 1924 година. Още същия месец българският национален отбор изиграва първия си международен мач срещу Австрия. Датата е 21 май 1924 година, мястото – стадион "Хое Варте" във Виена. Заминаването на националите ни е широко описано в тогавашния брой на вестник "Спортъ". Изданието отразява как на сутринта на 10 май тълпа от роднини и запалянковци изпраща националния ни отбор, който отпътува с ломския влак за Париж, минаващ през Виена. Еуфорията, обзела всички на гарата, се усеща през страниците на вестника дори днес. Не липсват и куриози, като например фактът, че тютюневата фабрика "Енидже" спонсорира националите ни с пет килограма цигари. За съжаление, австрийците печелят мача с тежкото 6:0.

Само седмица по-късно обаче се състои първият официален международен мач на България на 28 май 1924 година по време на Летните олимпийски игри в Париж. Изправяме се срещу съперник, за когото мачът също е от историческо значение – Свободна република Ирландия, днешно Ейре, също изиграва първия си двубой. Нашите футболисти са считани за аутсайдери, но играят смело и мотивирано срещу не по-малко нахъсаните ирландци. За съжаление, в 75-тата минута реферът признава несъществуващ гол на халфа на ирландците Пади Дънкан, по прякор – Мръсника, и така българският национален отбор завършва участието си в Олимпийските игри. Все пак, самото участие е от изключителна важност, защото полага основите на силните изяви на нашите национали, които следват през 30-те и 50-те години на ХХ век и за които скоро ще ви разкажем...

Източник