Дебелянов (вляво) с художника Георги Машев през 1912 г. Снимка: bg.wikipedia.org
На 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца, пада прострелян подпоручик Дебелянов. Димчо Дебелянов е погребан на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (или Валовища, днес Сидирокастро).
Кратка е историята на житейския път на подпоручика, но е дълъг творческият му път, щом и до днес, 105 години след смъртта му, четем и се възхищаваме на творчеството му. Ето как се стига до края на живота на талантливия поет.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация.
В края на януари 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Последното за поета.
Нека почетем паметта на един от най-нежните поети-воини на България като си припомним живите му строфи.
АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА...
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
„В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!“
- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...
ТИХА ПОБЕДА
Денят за труд е отреден,
за сласт и мирен сън — нощта,
а що е нощ и що е ден
за нас, изгнани из света?
Сурова вярност на дълга
смени живота пъстролик
и сля се радост и тъга,
сроди се малък и велик.
Вървим под тежките крила
на буреносна, мощна бран
и върху хиледи чела
чер жъртвен кръст е начертан.
Но няма мраз да заледи
топлик жадуващия кълн,
нито ще трепне пред беди
обуреваемият чълн.
Че светли тайни дух прозря
и аз обикнах тоя път,
по който земните недра
тъй властно мамят и зоват.
— Ти наш си, твоят дълг
е дълг на хрупкавия злак —
в земята майка опознал,
при нея да се върне пак.
Венци от слънчеви цветя
в долини слънчеви плете
и в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете.
— Дойди, но с подвиг увенчай
ти свойта бренна суета
и нека бъде твоят край
една усмихната мечта!
Ноще, тъй светло примирен,
аз гледам звездния покров
и тихом се струи над мен
и крепне земната любов.
Разстлала се е ясна шир
и в нея странникът недраг
след много бури най-подир
намира своя роден бряг.
Там родни сенки с родна реч
посрещат брата и сина,
а нейде гордо и далеч
плющят победни знамена!…