„Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив, ще защитавам правото ти да го казваш". Това е най-популярната мисъл, стигнала до днешния ден от Франсоа-Мари Аруе (21 ноември 1694 г. - 30 май 1778 г.), известен повече под псевдонима си Волтер. Волтер е френски писател и философ, един от символите на епохата на Просвещението. Превърнал се в знаменитост и волнодумец още приживе, ползващ се с голямо влияние сред европейския елит на епохата, той е един от прототипите на интелектуалеца, отдаден на служба на истината, справедливостта и свободата на мисълта.
Един ден на Мемнон му хрумна безумната идея да бъде съвършено мъдър. Почти няма хора, на които понякога да не им е минавала през главата тази щура мисъл.
Мемнон си каза:
„За да бъда мъдър и, следователно, много щастлив, не трябва да имам никакви страсти, а както е известно, няма по-лесно нещо от това.
Първо, няма никога да се влюбя в жена, защото, когато видя някоя съвършена красота, ще си кажа: „Един ден тези бузи ще се набръчкат, около тези прекрасни очи ще има червени кръгове, тази закръглена гръд ще стане плоска и ще увисне, тази красива глава ще оплешивее. Следователно сега трябва само да я видя със същите очи, с които ще я видя някога, няма съмнение, че тази глава няма да ми завърти главата.”
Второ: ще бъда винаги въздържан, напразно ще ме изкушават с хубаво ядене, с чудесни вина, със съблазните на обществото.
Достатъчно ще бъде да си представя последиците от прекаляването: мътна глава, претоварен стомах, загубата на разума, здравето и времето ми. Ще ям само колкото ми е нужно, моето здраве ще бъде винаги добро, мислите ми ще бъдат чисти и светли. Всичко това е лесно и не е никаква заслуга да го постигне човек.“
„След това — казваше си Мемнон – трябва да помисля малко за състоянието си.
Желанията ми са умерени, имуществото ми е добре вложено в главната плика в Ниневия, има с какво да живея, без да завися от някого: това е най-голямото богатство. Никога и няма да изпадна в жестоката необходимост да трябва да се харесам, няма да завиждам на никого и никой няма да ми завижда. Ето и това е също много лесно.
Имам приятели – продължаваше той, – ще ги запазя, защото те няма за какво да се карат с мен. Никога няма да им се сърдя, нито те ще ми се сърдят, всичко това не представлява никаква трудност.“
След като състави своя малък план за мъдрост в стаята си, Мемнон подаде глава през прозореца. Видя две жени, които се разхождаха под чинарите, близо до неговата къща. Едната беше стара и като че ли не мислеше за нищо, другата беше млада, хубава и изглеждаше много загрижена. Тя въздишаше, плачеше и това я правеше още по-прелестна. Нашият мъдрец се трогна не от красотата на дамата (той беше напълно сигурен, че няма да изпита подобна слабост), а от мъката, която я гнетеше. Той слезе на улицата и се приближи до младата ниневийка с намерение да я утеши с мъдростта си...
...
Засрамен и отчаян Мемнон се прибра в къщи: там намери една бележка, с която го канеха на вечеря с няколко близки приятели. „Ако остана сам у дома – каза си той, – умът ми ще бъде зает с моето тъжно приключение и няма да хапна нищо, ще се разболея. По-добре ще бъде да отида да вечерям скромно с близки приятели, в тяхната мила компания ще забравя глупостта, която извърших тази сутрин.“
Той отива на срещата; приятелите му го намират малко тъжен. Карат го да пие, за да разсее тъгата си. Малко вино, изпито в умерено количество, е лек за душата и тялото. Тъй мислеше мъдрият Мемнон и се напи.
Предлагат му след вечеря да изиграят една игра. Една умерена игра с приятели е прилично развлечение. Той играе, загубва всичко, което има в кесията си, както и една четворно по-голяма сума, която обещава да изплати. През време на играта избухва спор, всички се разпалват: един от неговите задушевни приятели запраща по главата му чашката със заровете и му изважда едното око. Отнасят мъдрия Мемнон в къщи пиян, без пари и с едно око по-малко.
Из „Мемнон (или човешката мъдрост)"
