Подкрепете ни!




ИзкуствоСтиляна Иванова / 21 юни 2021

За да направиш нещо, трябва да се пребориш

Писателят Богдан Русев за последния си роман, списание „Егоист” и електронната демократизация

снимки: Невена Рикова
снимки: Невена Рикова
Роден в Сливен и израснал във Велико Търново, днес Богдан Русев живее в Пловдив, автор е на много книги, сред които и на първия аудио роман „P.S. Някой трябва да плати“ на български, и е превеждал Чарлс Буковски, Джон Гришъм и редица други известни писатели. Срещнахме се в града под тепетата, за да поговорим за последния му роман „Вечен град“, уроците от любимите му автори и времето, прекарано в списание „Егоист“.

– Главните герои в новия ти роман „Вечен град“ са интересна комбина – психоложка и барман. Вдъхновил ли си се от истински хора около себе си?
Местата в книгата са истински, но хората не са. Знаех, че искам да бъдат двама герои, които да работят заедно, но и двамата да нямат нищо общо с престъпния свят, и да има някакъв контраст помежду им. В някакъв момент се запалих по идеята, че главният герой по-малко ще разбира какво се случва. Както е в книгите за Холмс и Уотсън – Шерлок Холмс е главният герой в поредицата, обаче случаите му ги разказва Уотсън. И аз се опитах да направя нещо подобно с човек, който е встрани от цялото нещо. И чак после, когато започнах да пиша, си дадох сметка, че професиите им доста си приличат – и барманите, и психолозите трябва да умеят да слушат, да не налагат мнението си на човека срещу себе си, да се опитат да извадят нещо от него.

– Какво проучване направи преди да напишеш романа си – ходи ли в различни барове, посети ли психолог?
Прекарал съм предостатъчно време в барове, така че нямаше нужда специално да ходя да правя проучвания. Клубът, в който работи главният герой, ми е много добре познато място, защото беше едно от първите ми любими места в Пловдив. Бил съм и на психолог, така че имах някаква представа от работата им от първа ръка, но така или иначе това, което пиша за практиката на Филипова и кабинета й, е чиста измислица.

Ходил съм на някои от местата, които са описани в книгата, за да ги разглеждам и да си водя бележки, да правя снимки. Има един момент в книгата, в който намират труп в реката и отидох там, слязох долу на брега и ходих напред-назад като си записвах на телефона бележки. Налагаше се и да проверявам разстояния между някакви места.

– Криминалният жанр ли ти е любим за писане?
Да, това е едно от нещата, които харесвам. Като цяло се опитвам да не пиша в жанрове, които не харесвам. Винаги съм се опитвал да създавам неща, които на мен би ми било интересно да прочета. Моята основна професия е преводач, така че съм превеждал стотици криминални романи. Така че да – обичам да чета такива неща. В интерес на истината почти не чета криминалета за удоволствие, просто защото много често това работя.


Тази книга я писах през пролетта на 2020 г., когато беше най-големият локдаун, и ходих веднъж на две седмици до Пловдивската библиотека (Народна библиотека „Иван Вазов“ – бел. авт.) с маска и ръкавици и си взимах няколко купища криминални романи. Исках да попрочета и да си припомня по-класическите неща. Почнах от Агата Кристи и Артър Конън Дойл, препрочетох си някои любими на Робърт Паркър. Прочетох и някакви съвременни, които не бях чувал, за да видя тенденциите в момента.

– Кой автор ти е най-любим от жанра и вдъхновил ли те е за историята?
Със сигурност Робърт Паркър ми е най-любимият. Аз съм превеждал може би 20 негови книги и мисля, че съм му чел всичките, а той има много. От него съм научил почти всичко за писането. Не само за криминалните романи, ами и изобщо. Той е много голям майстор на пестеливото изграждане на образите, само с по няколко малки детайлчета.

Той е и един от първите, които съм виждал да прави това главите в романа да са изградени на принципите, на които се изгражда сцена в сериал. Т.е. една глава се развива на едно място, с един набор от герои, винаги главите да свършват еднакво интересно и по този начин се добива някаква кинематографичност, което е хубаво за един съвременен читател, защото ние сме много визуални като мислене.

– Живял си във Велико Търново, София и в Лондон преди да заживееш в Пловдив. Защо точно в Пловдив се развива действието на романа ти?
Идеята за книгата като цяло винаги беше да се развива в Пловдив. Не мисля, че има нещо общо с това, че аз живея в Пловдив в момента. Аз винаги много съм обичал Пловдив, може би от 20 години редовно идвам и се опитвам да следя какво се случва тук, и тази история, с тези герои, за мен нямаше как да се развива на друго място. И още от първите разговори с издателството, това беше едно от нещата, за които нямаше колебания. Има ги и всичките вълнения около избирането на града за Европейска столица на културата през 2019 г.


– Влизал си в различни амплоа – редактор, преводач, автор на книги-игри и на криминални романи. Коя е работата, която ти донесе най-много предизвикателства?
Всяка работа си има предизвикателства. Като цяло винаги съм се опитвал да се отнасям към това, което правя, като към професия, а не като към муза или някакво призвание. Общо взето се опитвам да създавам развлекателни, приятни за четене неща. Така че всяко си има предизвикателства. Ето, сега с тази книга бяха ограниченията и възможностите, които ти дават криминалният жанр и разказът от първо лице. Разказвачът трябва да присъства за всички важни събития, а пък ако той не е там, какво правим, как го разказваме. Това е както ограничение, така е и възможност, защото можеш да криеш някаква информация от читателя, което за криминален роман е много важно.

Работил съм всякакви неща – винаги са били по един или друг начин свързани с писане и мислене на текстове, но всяко си има различни предизвикателства. Дори един текст за радио реклама да напишеш, пак си има правила и пак си е предизвикателство за 30 секунди да успееш да кажеш всичко.

– Превеждал си доста различни автори, сред които Хънтър Томпсън, Том Робинс, Чарлс Буковски, Джон Гришъм и мн. др. Кой ти е най-любим за превеждане и кой ти е най-труден?
В интерес на истината най-трудни са ми такива, които не могат да пишат добре (смее се). Има много малко преводачи, които имат лукса да си избират текстовете, върху които да работят и чат-пат да не им се налага да преведат нещо, което не харесват. Съответно най-много обичам и най ме увличат такива преводи, от които усещам, че се уча, че ставам по-добър само докато ги превеждам.




Слава богу, много често ми се случва, защото нивото, на което се пише жанрова литература от английски и американски писатели, е много високо. Те са толкова добри! Имат школи за творческо писане и насърчаване на силните страни на хората и супер сериозно отношение към работата на писателите. Което към българските масово го няма.
Неведнъж съм го казвал и пак мога да го кажа и да се подпиша под това твърдение – половината от книгите, които превеждам, които са криминалета и трилъри, са в пъти по-добре написани от българските книги, които всяка година печелят награди. Просто там е толкова високо нивото, че е смешно като сравнение.

– Разкажи един от първите си пробиви, който всъщност е с книга-игра, която пишете заедно с Александър Султанов (Ейдриън Уейн), когато сте в гимназията.

Бяхме приятели в един и същи клас, и бяхме нърдове. И беше излязла първата книга-игра на български – „Огнена пустиня“ на Любомир Николов. После започнаха да излизат някакви преводни и ние ги прочетохме. Бяхме долу-горе на възрастта на читателите си и просто ни се струваше, че тези книги може да са по-интересни. Реално ние се опитахме да напишем нещо, което на нас ще ни е интересно да прочетем и имахме абсурден късмет. Аз не мога да си представя изобщо как се случи това, но написахме няколко епизода и резюме на ръка, на лист хартия, и го изпратихме по пощата до издателството, което се занимаваше с това. Те ни отговориха почти веднага, че са ни харесали и да напишем още. Написахме още и те казаха „добре, взимаме го“.

Беше страшна школа. Научихме се да спазваме срокове, да работим с издателство, да отсяваме кое става, кое – не. Самото писане на книга-игра те учи на много неща технически, защото примерно една и съща сцена трябва да я разкажеш по 4-5 различни начина, което си е жестоко писателско упражнение. И по онова време, в което нямаше никакви курсове по творческо писане и никой не се отнасяше сериозно към това като занаят, ние всъщност минахме тази школа и беше страхотно.


– Твой е първият български аудио роман – „P.S. Някой трябва да плати“, който се сдоби и с книжно издание. Каква е разликата между създаването на аудио и книжен роман?
Не е чак толкова различно, но има някои правила как се пише за аудио, така че да се възприема по-лесно, докато го слуша човек. Предполага се, че като седнеш да четеш не правиш нищо друго, а пък аудио сериалите се слушат, докато пътуваш в метрото или докато караш, или докато готвиш. От време на време трябва да повтаряш някакви неща, по по-различен начин се описват сцените. Като четеш и дори окото ти несъзнателно да прескача назад по страницата, ти знаеш, че можеш да проверяваш някакви неща. При аудиото всичко е линейно. Примерно, ако някакви хора си говорят, от време на време трябва да напомняш кой казва това и къде стои. Това са някакви технически неща, които се научават лесно. Но историята си е история. Трябва да е интересна.

– Написал си книгата „Предпоследната крачка“, посветена на Кирил Николов-Дизела. Какво те накара да разкажеш историята му? Познавахте ли се от преди това?
Не, не се познавахме, но имахме общи познати и бях чувал само хубави неща за него. Някой ми каза, че той обмисля да направи биографична книга. Запознахме се на едно коледно парти и реших да го поразпитам за книгата. Аз му предложих няколко идеи и се оказа, че мислим в една посока, която беше, че не искаме спортна биография с интервюта. До този момент аз не бях писал биографична книга до тогава.


Направих доста проучвания. Пътувах из цялата страна, говорих с родителите му, с първия му треньор, с втория му треньор, с хора, с които се е състезавал през годините, с тези, които в момента бяха в екипа му. Той много държеше да участва в процеса и много добре знаеше какво иска. На мен много ми хареса книгата накрая, както и на него.

– Разкажи ни за времето, прекарано в списание „Егоист“.
Имах големия късмет това да ми бъде първата платена работа и попаднах там в един много ранен етап. Бяха се събрали едно страхотно поколение хора – автори, редактори, фотографи, стилисти. Общо взето най-добрите, които имаше по онова време. Беше страхотна възможност да общувам с тях, да се уча на разни неща. Беше супер. Сега ми се струват малко наивни доста от нещата, които сме правили, и честно казано доста до гуша ми е дошло от фенове, които искат списанието да почне пак да излиза или почват да обясняват колко е било яко едно време, все едно след това нищо не сме направили. Но предполагам, че не мога реално да се оплаквам от това. Все едно „Rolling Stones“ да се оплакват, че ги карат да свирят „Satisfaction“ на всеки концерт. Явно е било някакъв наистина хит навремето и няма как – живеем с това.


Списанието си е изиграло своята роля, но няма как да се върне. Много списания, много автори, много начини на мислене нямаше да ги има по начина, по който ги има, ако го нямаше това списание.
Просто не съм голям фен на това романтизиране на миналото, защото ако отвориш някои наистина стари броеве и се зачетеш в някакви неща, има страшни глупости. И същевременно има брилянтни попадения, когато на едно и също място са се озовали хората, които е трябвало да бъдат там. Но аз съм оптимист за сегашното поколение, между 25 и 30 години, защото според мен правят много, много интересни неща.

 И в това отношение малко се различавам от хората от онова време, включително и от такива от „Егоист“, които обясняват, че това поколение на 90-те е било уникално за България и след това нищо не се е случвало. Дълбоко не е вярно. Продължават да се случват неща, просто човек трябва да се интересува от тях и да гледа с по-отворени очи.


– Като цяло хората имат доста контрастни мнения за 90-те.
Ако има нещо, което малко ми липсва от онова време, е, че не можеше всеки всичко да напише навсякъде и следователно тази илюзия, че всеки има мнение, което си заслужава да бъде чуто, която е неизменна част от нашето време, я нямаше. Хората от по-новото поколение не могат да си представят какво е това да не бъдат чути, да не могат да си кажат всичко и да не бъдат инфлуенсъри и това, което правят, да не е важно. Тогава за мен имаше една по-реалистична гледна точка. За да направиш нещо, все пак малко трябваше да се пребориш. И това вдига нивото. Може би тогава съм бил на 25 и затова така мисля, но тогава усещах, че наистина се възнаграждават умения и талант по-правопропорционално, отколкото в момента. Сега тази система ми се струва малко изкривена. И то заради тази електронна демократизация, заради възможността да кажеш нещо и да споделиш нещо.

Още по темата:

Този живот е къс като чаша бира Изкуство

Този живот е къс като чаша бира

Три стихотворения за сбогом с Ивайло Балабанов

С хората е сложно, без тях – нетърпимо Изкуство

С хората е сложно, без тях – нетърпимо

На 16 юли 1951 г. излиза най-известният роман на Дж. Селинджър

Антонио Гауди: „Дворецът ми ще стане по-светъл от светлината...“ Изкуство

Антонио Гауди: „Дворецът ми ще стане по-светъл от светлината...“

Интересни факти за автора на храма „Светото семейство“ в Барселона

Black Mirror – Погледнахме в черното огледало и то ни погълна... Изкуство

Black Mirror – Погледнахме в черното огледало и то ни погълна...

Фразата „като в Black Mirror” се превърна в нарицателно за новата действителност. А тя е студена като изключен екран.

Раят би трябвало да е нещо като библиотека Изкуство

Раят би трябвало да е нещо като библиотека

35 г. от смъртта на Х. Л. Борхес: Животът е сън, сънуван от Бог

Основната ни идея е да откриваме нови хоризонти за музиката на предците ни Изкуство

Основната ни идея е да откриваме нови хоризонти за музиката на предците ни

Иван Шопов за предстоящия концерт на TRIGAIDA, за вдъхновението и за абстрактните идеи в българския фолклор

Вярата е като любовта. Откриваш я, когато най-малко я чакаш. Изкуство

Вярата е като любовта. Откриваш я, когато най-малко я чакаш.

145 г. от смъртта на първата феминистка Жорж Санд

Орхан Памук: „Аз пиша, защото никога не съм успявал да бъда щастлив” Изкуство

Орхан Памук: „Аз пиша, защото никога не съм успявал да бъда щастлив”

Днес известният турски писател навършва 69 години

Кейт Уинслет в „Mер от Ийсттаун” Изкуство

Кейт Уинслет в „Mер от Ийсттаун"

Един сериал на НВО уби лустросаните представи на зрителите за кино и показа животът какъвто е

Синко, едва ли осъзнавах, че ти ще ме учиш, вместо аз - теб Изкуство

Синко, едва ли осъзнавах, че ти ще ме учиш, вместо аз - теб

Трогателната изповед на майката на едно дете - виртуозен пианист с аутизъм

Оноре дьо Балзак: „Зад всяко голямо богатство се крие престъпление” Изкуство

Оноре дьо Балзак: „Зад всяко голямо богатство се крие престъпление”

Каквото и да правиш, трябва да го правиш добре, дори то да е безумие!

Мрак, самота и отчуждение в картините на Едуард Хопър Изкуство

Мрак, самота и отчуждение в картините на Едуард Хопър

Днес, 54 години след смъртта си, великият американски художник е по-актуален от всякога

Щастието е като здравето: когато го има, не го забелязваш Изкуство

Щастието е като здравето: когато го има, не го забелязваш

130 години от рождението на великия писател Михаил Булгаков

Българин изгради фонтан на живота в португалския град Сетубал Изкуство

Българин изгради фонтан на живота в португалския град Сетубал

Николай Амзов посвещава "Генезис" на здравните работници