Подкрепете ни!




Изкуство07 септември 2021

Жан-Пол Белмондо: „Хиляда живота струват повече от един“

Отиде си ной-чаровното лошо момче на френското кино

Снимка: Wikimedia.org
Снимка: Wikimedia.org
На 88 години вчера от този свят си отиде най-чаровното лошо момче на френското кино - Жан-Пол Белмондо. The Guardian озаглави статията си за сбогом Жан-Пол Белмондо - вечно пребитата икона, която направи престъпността секси". Той влиза в голямото кино през 1960 с À Bout de Souffle" (До последен дъх") на друг дебютант, също станал велик впоследствие - режисьора Жан-Люк Годар. Лицето на Белмондо беше превъзходно красиво, грубо изсечено, земно, секси и истинско. Той имаше счупен нос от аматьорската си боксова кариера и плътни, лошо оформени устни, които в този филм имаше навика да потърква разсеяно с палеца си - жест, едновременно медитативен и провокативен" - припомня британското издание. Нататък го поема и прави от него легенда друг гениален режисьор - Жан-Пиер Мелвил (Le Doulos", "The Stoolpigeon", „Магнит на обречеността“.
За широката публика Белмондо ще остане вечен с ролите си от 70-те и 80-те години на миналия век в
Борсалино", Пътят на едно разглезено дете", Професионалистът", Лудият Пиеро", Великолепният", Полицай или негодник", Самотникът", Ас на асовете" и много други. Нека изпратим в мислите си великия актьор с откъс от автобиографичната му книга Хиляда живота струват повече от един", в превод на Красимир Петров, от издателство Колибри".  

Не пишете думата „край“ Невъзможно. Немислимо. Предварително знам, че ще се проваля. Ще се изложа. Няма да мога. Прекалено е трудно. Да издържа три часа и половина, без да забравя нито дума. Прави бяха онези, които ме съветваха да се откажа. Тази роля не ми е по силите, прекалено голям залък е за моята уста, ще се задавя и ще стана смешен. Твърде късно е за мен; не съм играл на сцена от 26 години, откакто позорно се отказах от участие в „Замък в Швеция“ на Саган заради филма на Питър Брук Модерато кантабиле".

За мен това беше, все едно да се опитам да направя каскада без каквато и да било предварителна подготовка. Дори не опасно, а направо самоубийствено начинание.

Най-добре беше да се оттегля, да избягам, преди да дойдат моите партньори и да се опитат да ме спрат. В 18 ч. театърът беше все още тих и безлюден с изключение на неколцина техници, които се суетяха около декорите. Грабнах си палтото, напуснах ложата и излязох от театър „Марини“. Скочих във ферарито и се измъкнах от Париж, за да мога да карам на воля с надеждата, че скоростта по правата лента на магистралата ще разсее обзелата ме тревога. Явно паниката се бе оказала по-силна от мен.

Това се случи на 24 февруари 1987 година. След час и половина аз трябваше да изляза на сцената: след дълго, много дълго отсъствие въпросната вечер щеше да ознаменува моето завръщане в театъра. За тази цел изборът падна върху ролята на Кийн от едноименната пиеса на Александър Дюма, написана през 1836 г., но преработена от Жан-Пол Сартр. В същата тази роля през 1953 г. в театър „Сара Бернар“ блесна скъпият на сърцето ми Пиер Брасьор.

Образът на главния герой е вдъхновен от съдбата на актьор, цял живот играл в пиеси на Шекспир, готов да умре на сцената като Отело, който довежда до крайност всички екстравагантности, присъщи на актьорската професия. Без всякакъв преход той сменя маска след маска, минава от пиеса в пиеса – какво щастие би било изпълнението на тази роля, какви необятни възможности за изява разкриваше тя. Само че за това се изискваше добра физическа форма и тренирана памет.

Ала въпреки всекидневите повторения и едномесечното усамотение в Мароко заедно с мама, за да науча текста, все още бях изпълнен със съмнения. Рискът да разочаровам публиката беше твърде голям; изобщо не бях сигурен дали няма да забравя някоя реплика, да сбъркам или просто да не издържа физически.

Цял Париж щеше да бъде мой съдник и затова нямах право да допусна каквато и да било слабост. Не, нямаше да мога, нямаше да се справя. Вече виждах как критиците тръбят: „Неуспешното завръщане на Белмондо към театъра“, „Белмондо – провал на сцената“, „Белмондо, достоен за съжаление“. Обливаше ме студена пот, подгизналата риза мокреше кожената седалка на колата. Театърът е твърде различен от киното. Той е друг свят, много по-суров и взискателен.

В сравнение с него киното е приятно упражнение, което не изисква много усилия. В него я няма продължителната игра и нуждата да запаметиш целия текст.
Явяваш се, подготвяш се, снимат те с няколко кратки реплики, след което си почиваш между два епизода и няма опасност да те оплюят и освиркат, стига да не проявиш непредпазливост и да отидеш в Кан!

Впрочем и там все пак ми бе отдадено дължимото. На фестивала през 2011 г. получих „Златна палма“ за цялостно творчество и този път минаването ми по червения килим беше необикновено преживяване: изпълненото с почит мълчание на фотографите, насочили обективите към мен. Трябва да призная, че никак не е неприятно да бъдеш актьор.


Още по темата:

Великият Фицджералд Изкуство

Великият Фицджералд

Никаква сила не може да унищожи онова, което човек скътва в бленуващото си сърце

Музикотерапия с Димаш Кудайберген Изкуство

Музикотерапия с Димаш Кудайберген

Той е роден с дарбата на лечител. Три психиатрични клиники вече включват песните му в лечението на пациенти.

Да нарисуваш това, което е зад видимото Изкуство

Да нарисуваш това, което е зад видимото

Сити Марк Арт Център приютява емоциите в щрихи на Теменужка Лалова

Грях ли е да се приспособява човек? Изкуство

Грях ли е да се приспособява човек?

Вече 59 години „Цар Плъх“ ни учи на смирение и как се оцелява с чест

39 г. по-късно AВВА планират ново избухване чрез холограми Изкуство

39 г. по-късно AВВА планират ново избухване чрез холограми

Обещават 6 нови песни да прозвучат от специална сцена в Лондон

Какво е да си „нормален”? Изкуство

Какво е да си „нормален"?

74 години от рождението на Паулу Коелю

Хърбърт Уелс: Най-лесният път е пътят на губещия Изкуство

Хърбърт Уелс: Най-лесният път е пътят на губещия

75 години без бащата на научната фантастика

Защо хората губят времето си в тъга, когато биха могли да го пропилеят с радост? Изкуство

Защо хората губят времето си в тъга, когато биха могли да го пропилеят с радост?

Анди Уорхол: Убеден съм, че трябва да се живее в една стая. Една празна стая, в която да има само креват, поднос и куфар.

Бергман и Антониони си отиват от този свят в един ден - 30 юли 2007-а Изкуство

Бергман и Антониони си отиват от този свят в един ден - 30 юли 2007-а

И двамата режисьори остават неразбрани от масовата публика

Този живот е къс като чаша бира Изкуство

Този живот е къс като чаша бира

Три стихотворения за сбогом с Ивайло Балабанов

С хората е сложно, без тях – нетърпимо Изкуство

С хората е сложно, без тях – нетърпимо

На 16 юли 1951 г. излиза най-известният роман на Дж. Селинджър

Антонио Гауди: „Дворецът ми ще стане по-светъл от светлината...“ Изкуство

Антонио Гауди: „Дворецът ми ще стане по-светъл от светлината...“

Интересни факти за автора на храма „Светото семейство“ в Барселона

Black Mirror – Погледнахме в черното огледало и то ни погълна... Изкуство

Black Mirror – Погледнахме в черното огледало и то ни погълна...

Фразата „като в Black Mirror” се превърна в нарицателно за новата действителност. А тя е студена като изключен екран.

За да направиш нещо, трябва да се пребориш Изкуство

За да направиш нещо, трябва да се пребориш

Писателят Богдан Русев за последния си роман, списание „Егоист” и електронната демократизация

Раят би трябвало да е нещо като библиотека Изкуство

Раят би трябвало да е нещо като библиотека

35 г. от смъртта на Х. Л. Борхес: Животът е сън, сънуван от Бог

Основната ни идея е да откриваме нови хоризонти за музиката на предците ни Изкуство

Основната ни идея е да откриваме нови хоризонти за музиката на предците ни

Иван Шопов за предстоящия концерт на TRIGAIDA, за вдъхновението и за абстрактните идеи в българския фолклор