Изкуство6 септември 2023

Жан-Пол Белмондо: „Хиляда живота струват повече от един“

Две години без най-чаровното лошо момче на френското кино

Точно преди две години от този свят си отиде най-чаровното лошо момче на френското кино - Жан-Пол Белмондо.Той влиза в голямото кино през 1960 с „À Bout de Souffle" („До последен дъх") на друг дебютант, също станал велик впоследствие - режисьора Жан-Люк Годар.
За широката публика Белмондо ще остане вечен с ролите си от 70-те и 80-те години на миналия век в „Борсалино", „Пътят на едно разглезено дете", „Професионалистът", „Лудият Пиеро", „Великолепният", „Полицай или негодник", „Самотникът", „Ас на асовете" и много други. Нека си припомним за великия актьор с откъс от автобиографичната му книга „Хиляда живота струват повече от един", в превод на Красимир Петров, от издателство „Колибри".

Не пишете думата „край“ Невъзможно. Немислимо. Предварително знам, че ще се проваля. Ще се изложа. Няма да мога. Прекалено е трудно. Да издържа три часа и половина, без да забравя нито дума. Прави бяха онези, които ме съветваха да се откажа. Тази роля не ми е по силите, прекалено голям залък е за моята уста, ще се задавя и ще стана смешен. Твърде късно е за мен; не съм играл на сцена от 26 години, откакто позорно се отказах от участие в „Замък в Швеция“ на Саган заради филма на Питър Брук „Модерато кантабиле".

За мен това беше, все едно да се опитам да направя каскада без каквато и да било предварителна подготовка. Дори не опасно, а направо самоубийствено начинание.

Най-добре беше да се оттегля, да избягам, преди да дойдат моите партньори и да се опитат да ме спрат. В 18 ч. театърът беше все още тих и безлюден с изключение на неколцина техници, които се суетяха около декорите. Грабнах си палтото, напуснах ложата и излязох от театър „Марини“. Скочих във ферарито и се измъкнах от Париж, за да мога да карам на воля с надеждата, че скоростта по правата лента на магистралата ще разсее обзелата ме тревога. Явно паниката се бе оказала по-силна от мен.

Това се случи на 24 февруари 1987 година. След час и половина аз трябваше да изляза на сцената: след дълго, много дълго отсъствие въпросната вечер щеше да ознаменува моето завръщане в театъра. За тази цел изборът падна върху ролята на Кийн от едноименната пиеса на Александър Дюма, написана през 1836 г., но преработена от Жан-Пол Сартр. В същата тази роля през 1953 г. в театър „Сара Бернар“ блесна скъпият на сърцето ми Пиер Брасьор.

Образът на главния герой е вдъхновен от съдбата на актьор, цял живот играл в пиеси на Шекспир, готов да умре на сцената като Отело, който довежда до крайност всички екстравагантности, присъщи на актьорската професия. Без всякакъв преход той сменя маска след маска, минава от пиеса в пиеса – какво щастие би било изпълнението на тази роля, какви необятни възможности за изява разкриваше тя. Само че за това се изискваше добра физическа форма и тренирана памет.

Ала въпреки всекидневите повторения и едномесечното усамотение в Мароко заедно с мама, за да науча текста, все още бях изпълнен със съмнения. Рискът да разочаровам публиката беше твърде голям; изобщо не бях сигурен дали няма да забравя някоя реплика, да сбъркам или просто да не издържа физически.

Цял Париж щеше да бъде мой съдник и затова нямах право да допусна каквато и да било слабост. Не, нямаше да мога, нямаше да се справя. Вече виждах как критиците тръбят: „Неуспешното завръщане на Белмондо към театъра“, „Белмондо – провал на сцената“, „Белмондо, достоен за съжаление“. Обливаше ме студена пот, подгизналата риза мокреше кожената седалка на колата. Театърът е твърде различен от киното. Той е друг свят, много по-суров и взискателен.

В сравнение с него киното е приятно упражнение, което не изисква много усилия. В него я няма продължителната игра и нуждата да запаметиш целия текст.

Явяваш се, подготвяш се, снимат те с няколко кратки реплики, след което си почиваш между два епизода и няма опасност да те оплюят и освиркат, стига да не проявиш непредпазливост и да отидеш в Кан!

Впрочем и там все пак ми бе отдадено дължимото. На фестивала през 2011 г. получих „Златна палма“ за цялостно творчество и този път минаването ми по червения килим беше необикновено преживяване: изпълненото с почит мълчание на фотографите, насочили обективите към мен. Трябва да призная, че никак не е неприятно да бъдеш актьор.