Подкрепете ни!




ИзкуствоЙоана Стефанова, снимки Добрин Кашавелов / 07 декември 2021

Топлата прегръдка на глината

Имаме голям потенциал и много силен генетичен код, който просто трябва да бъде рестартиран, казва писателката Виктория Бешлийска

Топлата прегръдка на глината
Виктория Бешлийска е филолог по образование и писател по призвание. В блога си „По дирите на думите“ тя дава живот на стари думи, чието значение малко хора познават. Дебютната ù книга „Глина“ оставя читателя без дъх. Историята ни пренася в малкото село Бусинци през ХVII век. Героите са истински човеци – обичащи, страдащи и просто живи, сякаш всеки момент ще излязат от страниците и ще ни докоснат.

На 8 декември от 20 ч. ще имате възможност да зададете въпроси към Виктория по време на нашето предаване LIVE в 8 със Списание 8!
Линк към фейсбук събитието тук

- Споделяла си, че вдъхновението за книгата „Глина“ идва по време на посещението ти в село Бусинци. Какво почувства тогава?
- Това беше момент на среща и на прозрение. Не отидох с нагласата да видя нещо конкретно и да напиша книга. По-скоро от чисто любопитство посетих музея на керамиката. Когато се срещнах с грънците – тези много старинни съдове, усетих особена енергия, която витаеше там и се излъчваше сякаш от съдовете. Уредничката на музея ми разказа подробности за дългата история на тези съдове и откъде идват цветовете. Има такива мигове, в които човек усеща, че мястото, на което се намира, не е като другите. По-интересното се случи, когато жената ми разказа, че първото свидетелство за тази керамика се намира в преписка на Бусинско Евангелие от 1784 година. Там се споменава за местен майстор – Велико (същото име носи и главният герой в книгата – бел. ред.), който е дарил нещо на църквата. Това се счита за първото свидетелство, че по това време керамиката е съществувала по близките земи, но тя всъщност е много по-отдавна. В момента, в който уредничката спомена този човек, неговият образ някак си ми влезе в главата. Започнах да си го представям – какъв човек е бил, каква сила е трябвало да има, за да извае грънците, какво е правил, за да получи желаната форма и цвят. Вдъхновението беше по-скоро прозрение, а и дълбоко личен момент за мен.

- Ти срещна ли се с някои майстори?
- За съжаление, последният от местните майстори бусинчани, които са кореняци и занаятът им се е предавал по наследство, си е отишъл преди около 10 г.
През годините благодарение на различни организации и фондации е имало и други майстори, които са идвали в селото и са се учили да ваят в духа на тази школа. Когато на по-късен етап реших, че ще пиша за това и търсех най-различни източници и извори, стигнах до такъв човек, който е учил в селото от местните хора.



- Какво ти даде тази среща?
- Възможността да гледам в действие какво прави. Майсторът се казва Захари Иванов. Той е керамик, завършил е Художествената академия и има ателие в София. Освен че ми разкри много за духа на керамиката, философията и космогонията, които стоят зад нея, той също така ми показа наглед как стават нещата. Аз през него видях как се върти крачно колело, как от топка се оформя съд, как се реже и как се маха съдът от чарка, а и какво се случва после – как се пече и как се глазира. Имах възможността да видя всички тези процеси. В някаква степен той беше и редактор на абзаците, които разказват за техниката и за самия занаят. Нещата, описани в книгата, не са просто там, за да звучат красиво. Те са автентични и наистина се случват по този начин.

- Самата ти си пробвала да работиш с глина. Какво е усещането?
- Много приятно. Може би всеки познава това чувство, когато сме на морето и правим пясъчни замъци или когато сме били деца и сме пипали кал. Допирът до мократа земя е изключително притегателен, защото човек лесно създава връзка с този материал. Това е сетивен процес, който минава през ръцете ти, а ние не трябва да забравяме, че допирът е нашето най-развито сетиво. Когато човек седне на колелото и завърти тази топка глина, той има възможност да извае нещо, да създава. Това е особен тип свързване със самия себе си. Човек може да се почувства тук и сега, отвъд това къде трябва да бъде и коя е следващата му стъпка. Просто се оставя на момента. Всички подобни занаяти дават такъв опит, който е много ценен, и според мен повече хора трябва да се завърнат към тях.



- Историята около корицата също е интересна. Ще ни разкажеш ли повече?
- Основата на корицата е пано, което майстор Захари Иванов направи специално, тъй като аз много държах да има елемента на слънцето – един от най-често срещаните по керамичните съдове от Бусинци. Майсторът направи една глинена плоча, на която издълба на ръка символа, а при печенето тя се напука и тези пукнатини, които виждате, не бяха планирани.

- Светът, който създаваш в книгат си, е изключително живописен и ни пренася в далечното минало. Как се получава това?
- Моята рецепта е добрата сплав и баланс между действителността – това, което човек е видял и има като опит, и фантазията, която до голяма степен се базира и на проучване. Аз писах книгата, докато бях в село Бусинци. Част от тези неща съм видяла и усетила лично, но също така проучих основно региона – какви са били битът, облеклото, природата. За мен няма вариант, в който да описваш нещо, без наистина да си го представиш до най-малкия детайл как всичко се случва, затова и читателите получават това усещане, защото те попадат в този свят заедно с мен.

- За теб беше ли важно думите да са автентични и да улавят тогавашния диалект?
- Беше изключително важно. Проучвах турски извори и изследвания от всякакво естество, в които бяха описани как са се казвали тези местни селца и реки. Всяка добра история или фикция трябва да съдържа в себе си и зрънце истина. Това винаги личи. Да остана вярна на епохата чрез имената на реалиите, описанието на облеклото, навиците и обичаите, беше изключително важно, защото ми се искаше да обхвана този автентичен дух на мястото и хората.



- В ежедневния разговорен език липсва ли ти разнообразност?
- Честно казано - да, защото езикът изразява мисленето. Когато речта на хората е по-богата, те могат да изразяват по-многопластов светоглед и светоусещане. Точно за усещането на нещата става дума. Тази ограниченост, с която ние доброволно се примиряваме – в избора си на думи, и малкият регистър всъщност показват как ние самите влизаме в едно клише, в шаблон на мисленето и усещането. Това е проблем. Дали ме дразни? Това в крайна сметка е и индивидуален избор, но смятам, че ако хората самостоятелно мислят върху това, то те биха го променили и биха започнали да регистрират нови усещания в себе си. Защото езикът прави това – регистрира и предава.

Знаеш ли, че в българския език има над 20 думи за вятър? Например вятърът, който духа тук в момента, ако бяхме в планината, щяхме да го наречем „полибник“. Когато човек употребява такива думи, се замисля откъде произлизат – в случая на „полибник“ вятърът е толкова лек и така фино те докосва, че усещането е сякаш любим човек те целува. Думата те кара да помислиш какво е чувството, да го разкодираш и назовеш. Нещата са много свързани и затова е хубаво да си развиваме езика и речника, за да си разширяваме хоризонта.

- Кои стари думи би искала да се завърнат?
- „Полибник“ е една от тях. Всеки ден ми изникват думи, които се чудя защо не употребяваме. Нещо, което сега ми хрумва и е доста актуално за жегите, е „цънка“, тя е диалектна. „Цънки“ са тези струйчици пот, които се стичат по кожата. Колко образно звучи - да ти избият „цънки“, веднага си представяш как потта е избила по теб и е напъплила надолу по кожата. Много е звучно и добре предава какво се случва, когато ти е топло.



- Според теб каква енергия носи българският език?
- Българският език има много сила. Думите могат да звучат поетично и да галят ухото, но могат да бъдат и драскащи, хапещи и остри. Те са запазили светоусещането на хората преди и това, през което сме минали като народ. Такъв пример е думата хатър, която означава желание. „Да трошиш хатъра на някого“ или пък „няма да ти троша хатъра“ – няма да те спирам, няма да чупя желанието ти. Виж колко остро може да звучи тази фраза. Тя е толкова образна, толкова наситена откъм звуци и енергия, че сякаш носи по-силен смисъл.

- Трудно ли е човек да свикне да вкарва тези думи в речника си?
- Ако четеш и слушаш, не. Зависи и от семейната ти среда. При мен го има и фактът, че родовете на майка ми и баща ми са от различни краища на България и съм слушала диалектни думи от малка. Единственото усилие, което трябва да положим, е да не ги заличаваме от съзнанието си и да не се опитваме да ги заменяме с модерни, чужди думи. Когато повече хора в общността обръщат внимание на това и когато езикът сам по себе си стане ценност, тогава ще бъде по-лесно. Всяка такава дума, казана от някого, би привлякла вниманието на друг и така те отново да започнат да се движат в пространството.

- Ако съпоставим ценностите от онова време и сегашното, какво сме изгубили като общество?
- Най-вече чувството за общност. Малко или много във времето на турско иго, в което се развива сюжетът на „Глина“, бидейки подлагани на набези и нападения, хората са търсели убежище в планините. Заселвали се и започвали да се изхранват чрез занаяти и това, което могли да придобият от природата. Тоест занаятите сформират един тип устойчивост, която им дава усещането за корени и бъднина. Тези хора, изолирайки се чисто пространствено, нямат много възможности, освен да се държат като едно срещу заплахите, които идват от външните врагове и природата. Те имат много силно развито усещане за общност и йерархия. Имат принципи, които се спазват както законите в природата. Това е основното, което сме загубили.



В днешно време с лесната достъпност до определени блага хората придобиват представа за пълна автономия - че могат да се справят сами с всичко, да бъдат частна общност или част от която и да си поискат друга такава и да лавират. Не сме обединени и това си личи дори и с оглед на политическата ситуация.

Другото, което сме загубили, е първичният инстинкт, който ни свързва с природата и другите хора. Той ни показва кои сме и къде сме. Образът на знаялицата в книгата показва точно как хората са притежавали дълбоко познание за света около себе си, за това какво дава природата и какво могат те да черпят от нея, за вселенските закони като цяло – как работи прошката, какво е любовта, има ли грях, каква сила имат клетвата, думите, всичките видове наричане. Това първично знание за това каква част от природата сме и как работят вселенските принципи не е малка загуба.

- А можем ли да си върнем тези познания?
- Можем само ако имаме голяма принуда. Сегашната пандемия изигра подобна роля и накара хората да осъзнаят колко свързани са един с друг и колко лесно раними са. Разбраха, че няма такова нещо като „аз мога сам“, или че единствено сами определяме живота си. Не е така – ние сме част от система и трябва да се съобразяваме със закони, които са над нас. Човек не може да надскочи тленността и смъртността си. Добре е това да го осъзнаваме тук и сега. Пандемията по някакъв начин доведе много хора до преосмисляне и ги върна назад към корените им и местата, от които са дошли. Това не е случайно. Знаем всички поговорката, че камъкът си тежи на мястото. Това не е казано просто за да се спре прогресът и мисленето на човечеството, а за да има малко повече ред и да стигнем до тази осъзнатост - къде сме, къде принадлежим и какво можем да дадем на света.

- В книгата разказваш за много силна, чиста и красива любов. Съществува ли днес такава?
- Да, вярвам, че я има, но съвременният човек има много страхове, които му пречат да я види и изживее. Тези страхове идват от желанието му да се съизмери социално с другите и блокират първичните чувства. Любовта е чиста, когато има чист излаз навън и човек я показва, без да се страхува, че ще бъде ограбен. Естественото е да си показваме чувствата, а не да ги прикриваме. В днешно време страховете ни пречат да усещаме истински и ни разколебават.

-   А как да се борим с тях?
- Като се срещаме по-често със себе си и се питаме как сме, какво усещаме тук и сега, какво е важно за нас. Това пътуване навътре е наша основна мисия, за да сме наясно кои сме, от какво се вълнуваме и какво ни носи радост и надежда. Тези малки камъчета в нашата си мозайка са това, което може да пребори страховете ни.

- Смяташ ли, че ние, българите, сме загърбили корените си и изгубили потенциала си?
- Този потенциал го имаме все още. Той е до голяма степен един много силен генетичен код, който ние носим. Занаятите са били не само проява на творчески дух, но и на устойчивост. Ние тези неща не сме ги забравили напълно, но смяната на системите през годините и умишленото изкореняване – буквално ваденето на корените ни като нещо непотребно, са оказали силно влияние. Като например - няма да си правим ние грънци, а сме построили фабрика и всичко става бързо. Разбира се, техническият прогрес изисква такива неща и те са неизбежни. Но когато те се развиват, трябва да има някой, който да пази и тези знания, предавани векове и хилядолетия. Има една група от хора, които осъзнават какво е изгубено и с малки стъпки се опитват да го върнат обратно. Имаме много силен код, но трябва да бъде рестартиран.



- Има ли някой спомен от детството, който те свързва с твоите корени?
- Имам много. На мен детството ми е минало в къщи. И тези къщи са били пълни с предмети от стар бит. Гледана съм от баби и дядовци, които са били прекрасни разказвачи и това по някакъв начин ми се е отразило. Като се попитам къде е моят корен, аз имам точно място, на което мога да го позиционирам и да кажа - ето там е, и около него има много история, много стари неща. Всеки има корен, без значение кой какъв е и какво се опитва да прави в този живот. Той знае, че вътре, много надълбоко, там някъде под сърцето, има нещо, което го прави това, което е, и откъдето е тръгнал пътят му. Въпросът е колко често мислим за това и колко то ни свързва с другите около нас.

- Какво искаш да остане у читателите след твоята книга?
- Преди всичко ми се иска тези хора да отидат до село Бусинци, да видят как изглеждат тези съдове на бусинската керамика и да разберат какво сме имали. Ще ми се да им остане някакво чувство на гордост, дори и да звучи наивно – какви хора са живели по тези земи и какво национално културно богатство имаме. Също така ми се иска да остави усещането за утеха и топлина и че каквото и да се случва тук и сега, то е следствие на един по-висш промисъл, защото всички ние сме дошли с някаква мисия на този свят.

- Смяташ ли, че идваме на тази земя с предопределено име?
- Всеки човек си принадлежи на името. Вярвам в силата на личните имена и че този, който нарича, има пръст в съдбата на детето. Имената на героите ми са стари, почти изчезнали, но характерни за трънския край. Зевна е моя идея - идва от трънската дума за земя. Името Жара пък живее в главата ми от години. Моите дъщери носят чуждо звучащи имена, защото така се случи. Но според мен майката е тази, която трябва да избира името, защото тя най-добре интуитивно усеща рожбата, която носи отвътре, какво име заслужава.

По дирите на думите
Афоресвам – отлъчвам от църквата, проклинам, хуля
Бу̀мбак – дълбок речен вир
Гайле – грижа
Зевня – земя
Злак – прясна буйна зеленина
Зра̀ци – очи, зеници
Изгоря ми джигерът – жаден съм; люти ми; силно искам нещо
Козица – североизточен вятър, носещ дъжд
Клъ̀ввам – дремвам за кратко
Ку̀дя - целувам
Кутя – отглеждам
Лефтер – ерген
Палампу̀к – мак
Палежник – възлюбен, годеник
Руканисвам – снова напред-назад, обикалям
Сафирясвам се – идвам на себе си, опомням се
Сокай – богато украсен накит за глава, приличащ на корона
Спотъквам се – спъвам се
Стан – убежище, лагер
Татковина – родина, бащин дом
Фараш – лопата за събиране на боклук

Интервюто е публикувано в този брой 


Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде Изкуство

Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде

Гео Милев: Българският народ стои пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване

Нас ще ни погуби свободата, която разрешаваме на другите и на себе си Изкуство

Нас ще ни погуби свободата, която разрешаваме на другите и на себе си

100 години от рождението на на един от най-големите следвоенни писатели - Фридрих Дюренмат

Онези, които са загубили всичко, повече няма от какво да се страхуват Изкуство

Онези, които са загубили всичко, повече няма от какво да се страхуват

7 незабравими цитата от „Огънят отвътре“ на Карлос Кастанеда

Нечовешките страдания на актьора, изиграл Иисус в „Страстите Христови” Изкуство

Нечовешките страдания на актьора, изиграл Иисус в „Страстите Христови"

Джим Кавийзъл почти умира - бит е с бич, разпнат, с измръзвания, пневмония, с множество счупвания, травми и операции

ЮНЕСКО обяви песните от Долен и Сатовча за културно наследство на човечеството Изкуство

ЮНЕСКО обяви песните от Долен и Сатовча за културно наследство на човечеството

Българските виртуозни фолклорни извивки чакат световно признание от 2013 г.

Двайсетгодишният „Хеликон“ кацна на рамото на Георги Тенев Изкуство

Двайсетгодишният „Хеликон“ кацна на рамото на Георги Тенев

Писателят получи наградата за „антиутопичното си визионерство“

Тони Маркс: „Голямата любов съществува!” Изкуство

Тони Маркс: „Голямата любов съществува!”

В книгата си „Нищо по-малко от вечност” талантливата писателка разкрива най-красивите и най-тъмни страни на човешката душа

Отново си спомняме, че живеем в програма Изкуство

Отново си спомняме, че живеем в програма

Матрицата е свят от безплодни надежди, породени от компютъра, създаден, за да ни подчини и да ни превърне в батерии

Да си представиш - всички хора, че си споделят този свят Изкуство

Да си представиш - всички хора, че си споделят този свят

41 години без великия музикант и поет Джон Ленън

Отиде си изпълнителят на златния хит „Момичето с перлените коси” Изкуство

Отиде си изпълнителят на златния хит „Момичето с перлените коси"

Унгарската рок легенда Янош Кобор e третата жертва на COVID-19 от знаменитата група Omega

Бронебойни патрони за нея няма открити Изкуство

Бронебойни патрони за нея няма открити

112 години от рождението на Никола Вапцаров

Най-търсените филми от вчера имат в заглавието си Omicron Изкуство

Най-търсените филми от вчера имат в заглавието си Omicron

Киноманите се опитват с чувство за хумор да надвият страха от мутиралия вирус

Трагичната съдба на холивудската актриса Джуди Гарланд Изкуство

Трагичната съдба на холивудската актриса Джуди Гарланд

Магьосничката от Оз отрано е „закърмена” с наркотици – първо от своята майка, по-късно и от работодателите си