На 74 г. в събота от този свят си отиде Любомир Николов – Нарви. Той е бащата на жанра книга-игра в България. През годините е подписвал тези свои произведения с псевдонимите Колин Уолъмбъри и Тим Дениълс. Българските почитатели на Толкин са му благодарни завинаги за брилянтните преводи на „Властелинът на пръстените“, „Силмарилион“, „Недовършени предания“ и „Децата на Хурин“.
За страстните любители на научната фантастика той също ще остане любим автор със „Съдът на поколенията“ (заедно с Георги Георгиев), „Къртицата“,„Червей под есенен вятър“,„Десетият праведник“ и много разкази. В блога си публикува и публицистични текстове, както и сатира, и комикси.
Любомир Николов е носител на наградите „Еврокон“ (Франция, 1987), „Соцкон“ (1989) и „Гравитон“ (2001) за цялостно творчество, Читателска награда за най-добър фантастичен роман на десетилетието (2002), Наградата на Съюза на преводачите и Наградата „Кръстан Дянков“. „Ледената цитадела“ е начело на класацията „Българска книга на годината“ за 2014 г.
Избрахме да изпратим вълшебния разказвач Нарви с една от неговите приказки от блога му.
НАЙ-ВЪЛШЕБНИЯТ ДАР
Тайландска приказка
Много, много отдавна премъдрият Буда бродел по света и веднъж на един кръстопът срещнал трима дрипави просяци. Съжалил ги и рекъл:
– Кажете ми по едно свое желание. Обещавам да го изпълня.
Първият просяк отвърнал:
– О, Буда, гладът е най-страшното нещо на този свят. Искам да ми дадеш огромен хамбар с ориз – толкова много, че до края на живота си вече да не позная глада.
Буда изпълнил молбата му. Ала скоро дошъл дъждовният сезон. Налетял страшен тайфун, разрушил хамбара и разпилял половината зърно. А каквото останало, било нападнато от скакалци, плъхове и червеи. Преди да мине и половин година, гладният просяк отново стоял на кръстопътя с празна паничка в ръцете.
Вторият просяк помолил:
– Дай ми сандък със злато, повелителю. Богатството спасява и от глад, и от всички други беди.
Буда изпълнил и неговата молба. Просякът си купил нови дрехи, голяма къща и заживял честито. Но в една тъмна нощ разбойници нахлули в дома му, пребили го почти до смърт и отнесли златото. Скоро и този просяк застанал на кръстопътя до своя събрат с празна паничка в ръцете.
Третият просяк казал:
– О, премъдри, моля те за едно: дай ми храна за ума и богатство за душата.
Тогава Буда му подарил приказките.
Просякът продължил да живее все тъй бедно, ала приказките го утешавали, когато бил гладен, топлели го в студените нощи и го учели да вярва, че утрешният ден ще е по-добър от днешния. Захвърлил паничката някогашният просяк, хванал се на работа и с усърден труд малко по малко се сдобил с хамбар с ориз – не огромен, но достатъчен за него и неговото семейство. А в дома му се появило и скромно ковчеже с малко злато за черни дни.
Но не ковчежето било най-скъпото наследство, което оставил на децата си, когато напуснал този свят, а дарът на Буда – приказките. Те и до ден днешен помагат на хората, утешават ги в тежък час и ги веселят в слънчеви дни.
