Вчера напусна земния свят известният писател и журналист Димитър Шумналиев. Десетилетия наред е в журналистическата професия и пише за вестниците „Труд“ и „Преса“. Бил е главен редактор на „Нощен Труд“ и „Факс“, заместник главен редактор на „Народна култура“ и „Дума“, редактор в „Отечествен фронт“ и „Литературен фронт“.
Три години Димитър Шумналиев проучва във Франция историята на катарите, преди през 2010 г. да издаде романа „Храмът на осмицата“. Той посещава крепости, замъци и бойни полета и работи с малко познати архиви, свързани с живота и учението на катарите, които през XIII век продължават част от духовното наследство на богомилите. Сред останалите му книги са „Такова мълчание, такава война“, „Дървото“, „Феродо“, „Соцроман“, както и няколко сборника с разкази. През 2016 г. излиза романът му „Бяло сладко“, посветен на живота и делото на Петър Дънов и Бялото братство.
„Любовта и свободата рядко вървят заедно, но той ги носеше в едно и ги раздаваше щедро – с финеса на аристократ, с размаха на бохем, с чувствителността на писателя, с игривостта на детето, с въображението на художника.“ Това написа на страницата си във Фейсбук журналистката Мира Баджева. Според нея тя не е срещала в последните 35 години „друг човек, който дори да се доближи до неговата способност да бъде над завистта и позьорството, над тщеславието и дребнавостта, над фалша и чувството за собствеността; не познавам друг творец, който така безполезно да се радва на чуждия талант и успехи. Толкова широко скроен и деликатен. С такава непосилна лекарствена и безподобна ведрост. Беше толкова светъл, че измиваше всички ни до прозрачност. Спасяваше ни от нас самите.“
Нека изпратим майстора на българското слово и пазителя на родната памет Димитър Шумналиев с два откъса от интервю на Людмила Еленкова за сайта „Лира“, публикувано преди 10 години във връзка с излизането на романа „Бяло сладко“.
„Ще отделя специално внимание на думата „добро“ у Дънов. В началото на моето пътуване из архива му аз мислех, че той има предвид онова Добро, което просто съзерцава, избягва проблемите на деня и може да се приюти в манастир, в ашрам, където е много по-удобно. Установих, че Учителя има предвид онова Добро, което е активно, проповядва необходимостта от повече действие. Днес обществото ни не разпознава Доброто, защото няма примера, няма я харизмата в лидерите на политическия и духовен елит. Църквата лъкатуши между посланията на Христос, но не съумява да обнови практиката си и да привлече повече последователи.“
„ - Възможно ли е човек да се издигне до такава неземна, всеобхватна любов, без да е изпитал чувства първо към конкретен човек?
- Хубав въпрос, ще ви отговоря с думи на самия Дънов. Той казва: „Не можеш да обичаш един човек, ако не обичаш всички. Ако не обичаш всички, не можеш да съсредоточиш тази любов върху един човек“. Знаете, че влюбеният е като обладан от красива лудост, с всичките последствия, промяна на енергиите в организма, на мисловните процеси. Максимата на Дънов „Бог е любов“ се подлага на всякакви тълкувания, но той знае, че няма универсална формула, както за Космоса, така и за Любовта. И никой не може да дефинира необятността на това състояние. Когато обичаме хората около себе си, близки, познати или непознати, народа си, цялото общество, тогава се усилва шансът за лична любов, личното „божествено дарение“, както той съобщава в една от лекциите си.“
