Александър Великовский е руски театрален режисьор и педагог с международно признание. Живее и работи във Франция, където дълги години е професор в престижната школа Acting International в Париж. Творчеството му свързва културните сцени на Русия, Франция и България, САЩ, Германия, Израел и др..
„Кучета“ е спектакъл, който през 2005 г. представя България на Световния театрален фестивал в Авиньон, отличен сред Топ 10 от над 750 постановки от целия свят.
Проф. Великовский, как професионалният Ви път формира твореца от международен ранг?
Роден съм в Москва и завърших Театралното училище „Щукин“ към Държавния Академичен театър „Вахтангов“ – като актьор. Това е школа със строга традиция, която изгражда не само професионална техника, но и дълбоко отношение към театъра като призвание. Работих известно време като артист, но сравнително рано усетих, че режисурата е моят истински път.
Паралелно с режисьорската работа започнах и да преподавам – първо в родното си училище, а по-късно и във ВГИК, Държавния институт по кинематография. Преподаването за мен винаги е било начин да мисля театъра по-дълбоко, да формулирам и проверявам собствените си идеи.
От 1976 до 2006 година професионалният ми живот беше изцяло свързан с Русия – години на търсене, натрупване на опит и оформяне на режисьорски език. През 2006 година се преместих във Франция, където вече повече от двайсет години живея и работя. В Париж преподавам и поставям студентски спектакли в Acting International – международна школа, в която се срещат различни театрални култури и подходи. Именно тази смяна на контексти ми позволи да видя по-ясно и собственото си място в театъра.
Как се създаде връзката Ви с България?
Връзката ми с България се появи благодарение на поредица от човешки срещи и чиста случайност – не планиран професионален ход. В края на 90-те години работех активно в Русия и преподавах, когато мой близък приятел и учител – големият руски актьор Алексей Баталов – беше помолен да препоръча режисьор за работа в България. Директорът на Руския културен център в София търсеше човек, който да помогне на един малък, но амбициозен театър. Баталов ме препоръча и през ноември 1997 година дойдох за първи път в София. Не пристигнах с идея за дългосрочно сътрудничество. То се роди по-късно. Първото ми идване беше по-скоро жест на доверие към човека, който ме покани и любопитство към непознат театрален контекст. Именно от тази първа среща започна връзка, която продължи много по-дълго, отколкото някой от нас е предполагал тогава.
С какви очаквания пристигнахте тогава?
Честно казано – без ясно формулирани очаквания. Знаех само, че ми е предложено да поставя „Малкият принц“. Когато обаче се срещнах с актрисата Милена Червенкова и трупата на „Арт театър“, осъзнах, че замисълът е различен от обичайния. Бяха решили главната роля на принца да се изпълнява от жена. Театърът беше малък, ориентиран предимно към детска публика, а за мен „Малкият принц“ никога не е бил приказка за деца. Това е философска притча за самотата, за отговорността, за любовта и за загубата – теми, които всъщност се разкриват истински едва когато човек порасне. Затова реших, че спектакълът трябва да говори и на възрастните. Това означаваше да променим почти всичко – сценичното пространство, светлината, звука, ритъма на представлението. Да превърнем една привидно „детска“ история в сериозен театрален разговор.
Не беше ли риск принцът да се играе от актриса?
Ако говорим за външни очаквания – да, разбира се, това изглежда като риск. Публиката е свикнала да приема Малкия принц като дете, като момче. Но за мен този образ никога не е бил свързан с биологична възраст или с пол. Малкият принц е състояние на духа. Това е чистота на погледа, способността да се удивляваш, да обичаш, да задаваш неудобни въпроси. В този смисъл, зрялата актриса има дори предимство – тя носи в себе си опита от загубите, паметта. Именно през тях детското в образа става по-дълбоко и чувствено. Затова не го възприех като риск, а като художествен избор. Ако спектакълът беше направен честно, искрено, без сантименталност и претенциозност, вярвах, че публиката ще приеме това решение. И времето показа, че този избор е бил правилен.Какво Ви накара да продължите сътрудничеството си с Арт театър?
След „Малкият принц“ стана ясно, че това няма да бъде еднократна среща. Спектакълът отвори доверие – и художествено, и човешко. Започнахме да мислим за следващи проекти не като за поръчки, а като за продължение на започнато общуване помежду ни. Работехме постепенно и неравномерно – с паузи, понякога от няколко години. Внимателно подбирахме моменти, когато има смисъл да се срещнем отново. Така се появиха спектакли по съвременна руска драматургия, както и „При закрити врати“ на Жан-Пол Сартр – проект, който беше важен и за трупата, и за мен, защото изискваше нов тип сценично мислене и поемане на риск. С всяка следваща работа връзката с Арт театър се задълбочаваше. Това вече не беше просто сътрудничество между режисьор и театър, а дългосрочен диалог, основан на доверие, общ вкус и готовност за експеримент. Именно това ме караше да се връщам отново и отново.
Какви бяха най-големите изпитания при работата Ви в България?
При всеки път има изпитания – това е неизбежно. Най-често става дума за ограниченията на времето и ресурсите. Не за моите хонорари, а за условията, в които се прави театър: декори, технически възможности, репетиционно време. Това не са мои лични трудности, а трудностите на самия театър. Но именно в такива ситуации се проверява смисълът на работата – дали можеш да направиш истински спектакъл въпреки ограниченията.
Откривате ли разлика между българските и руските актьори?
В основата си – не. И българската, и руската театрална школа стъпват върху едни и същи традиции на европейския театър на ХХ век. Начинът на мислене за ролята, за сцената, за отговорността на актьора е много близък. Когато на сцената има истина, националността престава да има значение. Разликите не са национални, а лични – зависят от образованието, от опита, от това колко човек е работил и търсил. Срещал съм силни и слаби актьори навсякъде.
Какво се промени за тези почти три десетилетия сътрудничество?
Външно се промениха много неща – поколенията, езикът, темпото, начинът, по който хората общуват помежду си. Днес всичко се случва по-бързо и с по-малко търпение. Това неизбежно се отразява и на театъра. Реално, с времето се промени езикът. Когато започнах работа в България, всички говореха руски. Днес младите не го говорят, но това не е пречка. Театърът има свой език.Промени се и моят поглед. Преди бях по-нетърпелив, по-строг към себе си и към другите. Днес има повече спокойствие и повече внимание към процеса. С времето разбираш, че не всичко трябва да бъде доказвано – някои неща просто трябва да бъдат преживени.
По същността си почти нищо не се е променило. Основният въпрос остава същият – как и защо човек излиза на сцената. Как живее в ролята, какво има да каже и дали му вярваме. Тази основа не зависи от време, държава или мода.
Отвъд театъра, в какво откривате радостта от живота? Имате ли хоби?
С годините разбрах колко ценни са малките радости извън сцената – миговете със семейството, с книга, музика, приятен разговор с чаша хубаво вино или ароматен чай… Те балансират интензивността на театралния живот. Не мога да кажа, че имам „хоби“ в класическия смисъл – театърът за мен е всичко едновременно: професия, любов, страст. Той изпълва живота ми и ми позволява да се радвам на всичко останало още по-пълноценно.Кой е най-големият ви успех?
Това е въпрос, на който отговорът неизбежно се променя с възрастта. Когато си млад, успехът се измерва със спектакли, премиери, признание, аплодисменти. Това е естествено – човек има нужда да докаже себе си.С времето обаче започваш да гледаш по друг начин. Днес бих казал, че най-големият успех е свободата – свободата да избереш кога и с кого да работиш, свободата да откажеш, свободата да не участваш в неща, които не са ти близки. И още нещо много важно – способността да се радваш на живота такъв, какъвто е, без постоянно да гониш следващата цел. Когато театърът престане да бъде битка и стане естествено продължение на живота ти.
Как изглежда днес вашата мечта?
Мечтите също остаряват заедно с нас. Някога са били свързани с големи сцени, с важни заглавия, с мащабни проекти. Днес мечтата ми е по-проста и в същото време по-трудна за постигане – да ми бъде интересно. Интересът е нещо много крехко. За да го запазиш, трябва постоянно да преодоляваш умората, рутината, компромисите. В младостта работиш непрекъснато – понякога и по проекти, които не са ти напълно близки, защото трябва да работиш, за да се издържаш. Сега вече мога да си позволя да работя само тогава, когато усещам вътрешна необходимост. Това е истинската свобода, която идва с възрастта.
Какво бихте казали на младите хора, които избират пътя на театъра и изкуството?
Бих им казал да не бързат. В нашето време всички искат бързи резултати – бърз успех, бързо признание, бърза кариера. В изкуството това почти никога не работи. Театърът не търпи прибързаност.Важно е да се учиш, да гледаш, да слушаш, да грешиш и да понасяш тези грешки. Няма универсални методи и сигурни рецепти – има само път, който всеки изминава сам. Ако в този път има любов, търпение и вяра, тогава има смисъл да продължиш. Ако ги няма – по-добре е човек честно да си го признае навреме.
