Най-страшното е човек без цел

– Свободата на общуване. Когато се промени самочувствието и настроението, човек може да взема решения и да разгърне творческите си възможности. Знаем, че когато нещо ни притеснява, когато сме болни или имаме проблем със здравето, това винаги се отразява и на самочувствието, и на решенията, и на действията ни. Така че има пряка връзка между това човек да се усмихва свободно и да взема по-свободни решения.

– А как се „чува“ усмивката? 

– Как се чува усмивката? Тя може да бъде чута по настроението, което създава. Смехът, шумното излъчване, здравият смях се чуват като топлина. Когато се усмихнеш на някой близък, ти му отдаваш топлина. Усмивката може да бъде „чувана“ и като разбиране – като проява на разбиране. Така че в различните случаи тя може да бъде възприета по различен начин. И в крайна сметка кой как ще „чуе“ усмивката, нерядко е въпрос и на личен прочит на случващото се – дали е иронична, или човекът в момента е угрижен и се усмихва тъжно, дали усмивката е щастлива, дали е израз на любов или на някаква друга емоция. Често личните интерпретации грешат, но усмивката винаги отваря по-добра възможност за общуване и взаимодействие.

– Откъде започва грижата към усмивката – от четката или от отношението към живота? 

– Отношението към живота може би е малко по-различно от отношението към себе си. Поне аз ги разчитам по различен начин. Отношението към живота е да го живееш – животът трябва да се живее! Отношението към себе си е грижа за здравето. А ценността здраве има три посоки. Едната е от мен към другите. Втората е от другите и от средата към мен – това са климатът, чистотата на въздуха в града... И третата посока е от мен към мен самия. Ако някоя от тези три посоки липсва, тогава здравето не е цялостно.

– Защото не създаваме лидери. Нашата народопсихология и начинът, по който отглеждаме децата си, не са насочени към създаване на лидери. България е много съпоставима държава като размер, като брой на населението, като климатични условия с две други европейски държави – Австрия и Швейцария. Съпоставката и с двете видимо не е в наша полза и най-вероятно проблемът не е нито в почвата, нито в слънцето, нито във вятъра, нито в дърветата. Проблемът е другаде. Проблемът е в това, че и трите държави се правят от хора, но явно хората са различни. Ще дам един пример. Преди години, когато децата ми бяха по-малки и започнаха да се учат да карат ски, със съпругата ми ги оставяхме на ски училище, за да можем свободно да караме, а с тях някой да работи. Бях свикнал тогава за нормално да виждам, докато се спускам по пистите, как децата са насядали на снега с учителите около тях. Когато спирахме и ги питахме всичко наред ли е, инструкторите ни казваха, че децата са се уморили и си почиват. Тогава си мислех, че явно така се прави. Но когато отидохме на ски с жена ми в Австрия, видяхме нещо различно. Случайно се спускахме по пистата с една група деца, които бяха със ски учител. Осем-десет пускания направихме почти едновременно, като нито веднъж ски учителят не спря да попита дали някое от децата има нужда от почивка, нито пък спря да погледне дали някой не е паднал. Той просто слизаше от седалката и се пускаше надолу. Децата тръгваха след него. Да, помагаше им да се качат на лифта, но когато се спускаха, не правеше нищо – те трябваше сами да се справят.

Тогава се замислих за различния прочит на това послание. В единия случай ти получаваш правото да не се справяш. Ние често обясняваме защо нещо няма да стане – че няма пари от държавата, че няма подкрепа. Постоянно говорим за липсата на действие. Това не ни помага. И давайки послание към децата си още от малки, че те имат правото да не се справят – а не, че трябва да бъдат част от екип, който си взаимодейства и се справя с това, с което се сблъсква, създаваш хора с различни качества. В единия случай човек се учи да се бори, да се справя с обстоятелствата, да бъде част от група. А в другия посланието към него е съвсем различно.

И когато лидерите на едно общество, които би трябвало да са мъже, са възпитани по този начин – да не са лидери, – обществото остава без водачи.

Какво се случва с един мъж? Като дете е научен, че има право да не се справя. После обаче става ученик и към него вече има очаквания и започва да слуша: „Ти този изпит не издържа, ти онзи изпит не издържа...“. После приятелката му казва, че не се справя. И жена му. И децата му. И цял живот слуша как с нещо не се справя. Нормално е човек в такава ситуация да бъде смачкан, угрижен и да не му е до усмивки. Според мен една от основните причини за това, което ме питате, е народопсихологията, която не възпитава лидери в обществото.

– Това проличава ли, когато пациентът седне на зъболекарския стол? 

– Когато имам пациент на стола, аз съм в ролята на лекар, а не на човек, който анализира обществото и подходът ми е различен. Винаги съм твърдял, че лекарската професия е една от най-сложните. Не само заради знанията и уменията – това е професионалната част. Най-сложното е взаимодействието с пациента. Хората не отиват при лекар по желание – те отиват по необходимост. Лечението не е свързано с приятна емоция. Тя идва на финала, когато вече имат резултат. Затова лекарят трябва да хване този човек за ръката и да го преведе през целия този неприятен процес по начин, по който той да стигне до резултат. Ако пациентът не сътрудничи на лекаря си, може да получи някакъв резултат, но няма да бъде същият. Така че това общуване е доста сложно, защото с всеки човек трябва да намериш подход според неговата индивидуалност и да го поведеш по този път.

– По-скоро трябва да познаваш човешкото поведение, причините за определени реакции, за да може да взаимодействаш по правилния начин с човека.

– Случвало ли ви се е със смях и шега да преодолеете страха на пациента? 

– Разбира се, по всякакъв начин – и със смях, и с шега.

– Те случките са ежедневие. Много са... Понякога разказвам вицове, те вършат много добра работа.

– Най-трудното нещо, с което се сблъсквам, е все по-голямата липса на качества, които би трябвало да създава средното образование. Това се усеща все по-силно с годините.

– Говоря за всички, включително и за пациентите. Случаи при млади хора, които искат да постигнат бърз резултат, мога да ви цитирам десетки. Например, ако имат криви зъби, вместо да носят брекети или алайнери, за да ги изправят, те решават да отидат в Турция, Румъния или някъде другаде, където им обещават „едноседмично лечение“. Там им изпиляват зъбите и им поставят корони, без изобщо да си дават сметка, че след десет години зъбите им може да бъдат тотално разрушени. А те са на 25. Ако на 35 вече имат разрушени зъби, как ще бъдат на 80 или 90 години? Това е нещо, с което най-трудно се справям, за да можеш да взаимодействаш с човек, той трябва да има някакво ниво на образованост. А хората, които излизат от системата, са все по-необразовани. Разбира се, това е генерализация – говоря за голям процент, но никога не са 100 процента.

– Лесно. Много ясно разграничавам лечението от козметиката. Винаги, когато създавам лечебен план, активно общувам с пациентите, за да разбера какво очакват. Когато човек иска да си реши даден здравословен проблем, следва въпросът – имате ли някакви козметични цели. И отговорът е: „Да, имам“ или „Не, нямам“. Това е ясно разграничаване, което показва накъде да тръгне планът за лечение. Много е лесно да се разграничи едното от другото, когато оставиш пациента да направи своя избор. Основното в диагностиката и планирането на лечението е да подадеш информация на пациента, да му покажеш възможностите и той да направи избора за себе си.

– Много често ми се случва. Има искания, които са абсурдни и аз им отказвам. Имал съм дори случаи, в които подавам машинката на пациента и му казвам: „Ето ти машинката, кажи и ще натисна педала и си направи каквото искаш, но аз няма да го направя“. Невъзможните искания са в няколко посоки – от изпилявания, за които ви разказах, до настояване да се извадят напълно здрави зъби, за да сложат импланти.

– Добро образование! Един швейцарски часовник Patek Philippe, за да си го купиш, го плащаш сега и получаваш отговор от компанията, че ще го получиш в следващите от три до пет години. Което е политика. Тези политики и правила се създават от хора. И те доказано работят. Всички искаме да сме като швейцарците и да имаме швейцарски часовник, швейцарски шоколад. Швейцария е запазена марка за качество. България е малка държава. Ние не можем да бъдем като Китай – производствения цех на света. Но можем да се стремим да правим качествени неща. За да стане това, трябват образовани хора.

– Детските ми фантазии бяха в посока криминалистика, разузнаване. Интересът ми се събуди по линия на мой роднина, който беше преподавател в школата в Симеоново. Но когато дойде време да кандидатствам, там махнаха гражданската специалност право и аз се отказах. После се двоумях медицина или стоматология да уча, но баща ми, който беше зъболекар, ми каза: „За да станеш добър лекар, може би ще оставиш един декар кости зад себе си – защото всеки се учи – а за да станеш добър зъболекар, в най-лошия случай ще оставиш една кофа със зъби. Ти избирай“.

– Да, вярвам. Знаете ли, че в Нидерландия общините дават на младите хора до 250 хиляди евро, за да създадат стартъпи, да започнат бизнес. И няма желаещи да вземат парите! Статистиката в България сочи, че младежите до 25 години – 50 или 60% от тях нито работят, нито учат?! Да, това е статистиката в България. Народът се ояде... Хората се оядоха... Забравихме, че няма по-ценно от хляба. Станахме велики – коли, вили, екскурзии...Абсурдно е млад човек да няма път пред себе си. Най-страшното е да няма цели. А когато 50 – 60% от младите нямат цели, това вече е сериозен проблем. Изходът е да останат гладни... Да обеднеем малко, не е лошо – това ще рестартира системата, желанието да работиш, да създаваш, да твориш.