Подкрепете ни!




ИсторияДоц. д-р Веселина Вачкова / 05 октомври 2020

Народът, който прие словото на Бог

Първата литургична писменост в света е българска, а азбуките ни са признати за „словенски”. Не славянски!

Народът, който прие словото на Бог
На първо четене парламентът реши 24 май да се преименува на „Ден на българската писменост, просвета и култура". По този повод публикуваме статия от септемврийския брой на Списание 8, в който доц. д-р Веселина Вачкова задълбочено и пространно анализира темата за българската писменост.


За всеки българин 24 май е безусловно български празник, ден на българския език, писменост и духовност. Така съвременните българи схващат деня на св. св. Кирил и Методий като „най-българския“ празник – смекчен вариант на мнението на Христо Ботев, изказано още през 80-те години на 19-и век, че 11 май (по стар стил) е „единственият български празник“. Малцина обаче обръщат внимание на подробността, че официалното название на празника  днес е „Ден на българската просвета и култура и славянската писменост“. Тази витиеватост на името не е невинна. Тя изкуствено разделя българската просвета и култура от българския език и книжнина, които се превръщат във фантомна „славянска писменост“.

Названието (славянска писменост) характеризира не толкова светския характер на празника. Отделянето на църковното (11 май) и светското (24 май) празнуване е отдавнашен факт. Да се говори за някаква „славянска писменост“, различна от българската, дава основание старият български език да се нарича не старобългарски, а църковнославянски. Съответно гениите, които превръщат този писмен език през IX и X век в прецизен инструмент на средновековната култура, могат твърде лесно да бъдат маргинализирани или идентичността им да бъде фалшифицирана.

Подмяната
Така цялата плеяда от български творци на Златния век става лесно присвоима днес от коя да е „славянска страна“ (например от Северна Македония). Българският принос може да бъде напълно игнориран, каквато е позицията на Русия. Същата е позицията на Вселенската патриаршия и на гръцката църква, като последната няма нищо против да припознава Кирил и Методий като свои мисионери. Последното не е традиционна гръцка позиция. Тя се подхранва от формулировките на Ватикана, който от 80-те години на XIX век започва деликатно да представя Кирило-Методиевото дело като Римска мисия. Най-пълно тази папска политика е формулирана през 1927 г. в Окръжното послание на Пий XI, където солунските братя са наречени: „синове на Изтока, византийци по националност, гърци по род, римляни по мисия и славяни по апостолство”.

Канонизирането през 1980 г. на св. св. Кирил и Методий като съпокровители на Европа от папа Йоан Павел II не внася нищо ново. В най-добрия случай може да се спомене, че като „славянин“, т.е. по-добре запознат с историята на „славянството“, пет години след „повишението“ на св. св. Кирил и Методий Йоан Павел II в друго свое послание изтъква ролята на България като мост за пренасянето на християнската култура „от Моравия през Румъния и Русия на Изток“. Тук няма да се задълбочавам над факта, че както в Моравия, така и в България християнството има корени, по-дълбоки едва ли не от тези в Рим. Факт е, че когато отиват във Вечния град, Кирил и Методий носят не нечии други мощи, а тъкмо на св. Климент. Преди да стане третият папа на Рим, св. Климент е бил епископ на българския град Сердика-Средец. Нека обърнем внимание само на един въпрос: Как се оценява Кирило-Методиевото дело в България от IX век насетне и каква е неговата същност?

Проектът „Словене”
Признаването на някаква „славянска“ писменост извън българския език не е българско дело. Българско дело е назоваването на азбуката, която се утвърждава в България и после завладява около 10% от днешното население на света, „словенска“ (с вариант „славонска“). Името кирилица, както е известно, се появява едва в средата на XVI в. в хърватските земи. Самият св. Константин-Кирил в уникалната си по жанр и композиция творба „Проглас към Евангелието“ призовава:

„Затова слушайте, Словене, това:
Този Дар е даден от Бога

слушайте цял словенски народе,
слушайте словото, (защото) от Бога дойде,
словото, което храни човешката душа…“

В средновековните текстове често „словене“ се обяснява със „словене рекше болгаре“ (словени, което ще рече българи)! И това важи не само за писания на български писания. Така византийският автор Теофилакт Охридски в „Пространно житие на св. Климент Охридски“ използва съвсем същия израз „стлобенският или българският народ“. Тук фактът, че Климент Охридски не схваща смисъла на понятието „словене“ и го пише грешно, не е важен. Това е български термин и има значението на „народ на Словото“ (словесни хора) само на български език. Важното е, че Теофилакт очевидно не смесва „стлобените“ със „склавините“.
;
Последните наистина се споменават в гръцките извори, но не като етническа, а по-скоро като социална група – не особено цивилизовани и не съвсем зависими хора. Същото впрочем е значението на западното наименование „склави“ с тази разлика, че там нюансът клони направо към робски статут на въпросното население. Важно е също, че за друг византийски автор (Димитър Хоматиан), както за почти всички от сънародниците му преди и след него, „стлобените-българи“ на Теофилакт никак не са непознат народ. Те са „европейските мизи“, т.е. населявали са земите си поне от времето на Троянската война (Кратко житие на св. Климент Охридски).

По-късно, първите възрожденски учебници по граматика, независимо дали са писани на български, или гръцки, носят заглавията  „Българска граматика“ (Братя Мустакови, 1835 г.), „Граматика Славено-Болгарска“ (Христаки Дупничанин, 1845), „Христоматия на Славонския език“ (Неофит Рилски, 1853). 
В края на XIX в. Иван Вазов ще опише грамадната заслуга на България, която нито ние, нито другите, не могат да не видят: „че и ний сме дали нещо на светът
И на вси Словене книги да четът.“ (Паисий)
В черковнославянския език, който днес се използва в църквите ни, колкото и далеч да е този език от старобългарския, отново се споменават „словени“, а не „славяни“.
Тук, както и в Паисиевата история по-рано, словени или славони бележи културна специфика на българите, а не двойствен състав на българската култура и история. Съставът й не е двойствен, но приносът й определено е такъв.

Трети културен център в Европа
 Създаването и разпространението на (старо)българската писменост има ефект, който силно надминава често изтъкваното му достойнство, че създава трети център на християнската култура в Европа и приобщава към него славянските народи. На първо място този принос е в създаването на самия термин „словени“ и блестящото му изпълване със съдържание от дейците на Златния век.
Както всички златни векове и нашият продължава повече от сто години, като обхваща най-общо времето от края на IX до средата на XI век. За един вид официален старт на процесите може да се приеме Църковният народен събор от 893 г., когато българският език и писменост са обявени за задължителни в българската църква и държава.

Още преди това обаче княз Борис налага една много специфична структура на българската църква, която ще се запази  поне до разделянето на Търновското и Видинското царство. Той издига седем Велики църкви като свещен седмосвещник, с „които опасва“ и освещава царството си. Разположението на въпросните седем Велики църкви, изглежда, още от самото начало следва много силно вкоренената в нашите земи апостолска църковна традиция. То обаче със сигурност залага и стратегията на създаването на словенския народ, който не е етническа маса, а културна общност. Кои са тези стратегически центрове, от които се е излъчвала светлината на българската християнска книжнина?

Може да не се съмняваме, че сред тях са фигурирали Преслав, Средец (София) и Охрид, които са отговаряли на утвърденото тогава виждане на българите за „трите дяла“ на тяхното царство. Без особен риск може да се предположи включването на Дръстър (Силистра), където е имало архиепископ и откъдето е минавало българското влияние северно от Дунав, далеч извън пределите на обширната Отвъддунавска България. Със сигурност знаем също кои са били те по времето на цар Борил (нач. на XIII в.). В „Бориловия синодик“ седемте големи църкви се изброяват с рутинната лекота, с която се представя стародавна родна традиция: Преслав, Червен, Средец, Овеч, Дръстър, Ловеч. Символично седмата и най-висша църква може да се мисли и като Търновската патриаршия (след Събора от 1235 г.), и като Охридската архиепископия.

Делото на св. св. Кирил и Методий
Какво създават светите братя Кирил и Методий? На пръв поглед този въпрос изглежда странен - колкото за всички, които почитат солунските братя извън България, толкова и за българите. Инерцията от литературата, иконографията и официалните чествания е наложила като безспорна истина, че те създават азбуката, на която пишем днес. Обстоятелството, че повечето хора са наясно за съществуването и на глаголицата, не им пречи да схващат кирилицата като нейно съвсем логично развитие, т.е. като въпреки всичко дело на св. св. Кирил и Методий.

Проблемът е, че според българските средновековни извори св. Методий не е ангажиран пряко с азбуката, а св. Кирил не я създава, а я получава свише. Той я изяжда под формата на свещени знаци, написани на дъсчици, точно както старозаветният пророк Йезекиил получава видението си, и новозаветният ев. Йоан – Откровението. С изумителната си форма и функции глаголицата неизбежно буди подозрение, че е била създадена за година-две в един малоазийски манастир. От това често се възползва руската историография, която твърди, че Кирил всъщност намерил глаголицата в рошки (т.е. руски) букви. Доста по-убедително доказателство за евентуално съществуване на глаголицата векове преди мисиите на св. Кирил в Брегалница, Хазария и Моравия е хърватският култ към св. Йероним, за когото ще стане дума накрая. Какъвто обаче отговор да бъде даден по въпроса за произхода на глаголицата, той по никакъв начин няма да ни помогне да отговорим и на следващия, по-важен въпрос: Кой създава т. нар. кирилица?

Разбира се, този въпрос е по-важен само в контекста на настоящата статия, понеже е свързан с един неопровержим факт: глаголицата, макар да съществува дълго, навсякъде е била заменена от латиницата, а не от кирилицата. Единствено в България двете азбуки – глаголицата и кирилицата, са съжителствали хармонично, като първата постепенно е заменена от втората. В страните, където България разпространява кирилицата, глаголицата не е била употребявана, а кирилицата се използва най-малко до средата на XIX в. (какъвто е румънският случай).
От всички запазени най-ранни текстове на кирилица е очевидно, че кирилицата се появява почти паралелно с глаголицата. Ядрото, от което започва да се разпространява, поне засега изглежда, че са Преслав и Плиска. Иначе казано, кирилицата е чисто българско творение, дело на Симеоновия кръг – сърцето на българския Златен век.

Тя не е гръцки минускул (бързопис), както често се казва, а сложна и действена амалгама от кирилски и глаголически букви, които максимално отговарят на българския език. И което е най-важното, на кирилица се създават не само блестящи, нерядко уникални и ненадминати творби.

Първата литургична писменост
Кирилицата на практика е първата собствено литургична азбука! Обикновено на хора, изкушени в материята около българския език и писменост, прави впечатление съвпадението, че нашият език два пъти става трети официален език в Европа. През 867-868 г. папата признава словенския език за трети литургичен език, заедно с гръцкия и латинския, а с приемането на България в ЕС през 2007 г. нашата писменост става също трета (след латинската и гръцката) официална писменост на съюза. Колкото и символично да звучи подобно съвпадение – между двете събития има 1140 години, – тя е само външно съвпадение без съдържание. Защото с утвърждаването на старобългарската писменост не се налага трета литургична писменост в християнския свят, а всъщност – първата такава. Българската писменост е литургична не просто понеже е допустимо служенето на нея в храма, а тъй като е създадена за това служене.

Всички християнски народи, които използват старобългарския език, дотолкова са свикнали с неговите понятия, че не могат да си дадат сметка за следния факт: в старобългарския език за пръв път се въвеждат централни християнски понятия, без които проповядването на християнството, било то на роден или друг език, всъщност не може да бъде предадено дори на повърхностно доктринално равнище. Ето няколко особено впечатляващи примера, свързани с ритуала на кръщението. Само в българския език самият ритуал се нарича „кръщение“, т.е. когато човек бива кръстен, повтаря символично кръстната смърт и възкресението на Христос. Само тук мястото, където се извършва тайнството, се нарича или кръщелня (букв. място за кръщение, използвано в по-древните епохи), или купел (буквално – място, където човек бива изкупен). Само тук всъщност Христовото Възкресение се нарича Възкресение, т.е. оживяване и оживотворяване от кръста.  И в гръцкия, и в латинския, и в производните им модерни езици кръщението се нарича баня, купелът – вана, Възкресението – Възправяне.

Накратко, с българските азбуки се създава и култивира един наистина грамотен словенски народ, т.е. народ, много добре разбиращ смисъла на Писанието. Това е силата на проекта „Словене“. Това при определени условия е и уязвимото му място. С превръщането на Кирило-Методиевото честване в светско събитие стават възможни всички споменати спекулации по въпроса за българската роля при разпространението на словенската писменост и култура.

Народът, който прие словото директно от Бог
Днес, както и в далечната епоха на Златния век, българите са убедени, че Кирил и Методий са българи, макар в учебниците още да шества нищо не означаващата характеристика  „полуславяни“. Някои съвременни учени дори доста убедително доказват, че солунските братя са от българския владетелски род, потомци на кан Телериг. Останалият „славянски род“, както и целият останал свят обаче не признават нито българския корен на братята, нито българския произход на „кирилицата“. Под „славянство“ се разбира етническа маса, а не културна общност. Следователно нито ползването на словенската писменост, нито принадлежността към православието, нито връзката с България  се възприема като белег за славянска идентичност. И този проблем е свързан не само и не толкова с т. нар. български принос в световната култура, а в разбирането на дълбинната същност и истинските измерения на този принос.

Пътят, по който парадоксите и изкривяванията около българските азбуки може да се изследват адекватно, очевидно не е през новосъздадената идея за славянството, а през древната идея за народа, който приема словото директно от Бога. Този път включва като задължителен пръв елемент изследване на старите писмени системи, които съществуват в нашите земи и поне от IV век се използват като литургични, без за целта да е била нужна никаква папска или друга благословия. Нека напомним, че хърватите и до днес наричат глаголицата Йеронимови букви, а св. Йероним е живял през IV в. Защо при нас дори няма култ към св. Йероним и дали това наистина е така; защо за местна писменост около Дунав говори още Овидий през I век; защо през IX в. папството настоява за въвеждане на „селския латински“, т.е. говоримите местни наречия в западните църкви… Тези и много други прелюбопитни въпроси са тема за друга статия.

Още по темата:

Отвращението на образованите хора от църквите е историческа загуба История

Отвращението на образованите хора от църквите е историческа загуба

К. Юнг: Съвършенството на Бога ни кара да очакваме съвършеното творение, а не този полу-ад от мързел, тъпота и порочност

Оверлорд – най-мащабната десантна операция в историята История

Оверлорд – най-мащабната десантна операция в историята

Днес се навършват 77 години от десанта в Нормандия

Ако Ботйов не беше роден на Коледа, щеше да се казва Петко История

Ако Ботйов не беше роден на Коледа, щеше да се казва Петко

Кой е този общобългарски празник, който още от създаването си остава единствения велик ден на народното единство и идеали?

Ву Зетиан – единствената жена император на Китай История

Ву Зетиан – единствената жена император на Китай

Управлението й е белязано от дворцови интриги и кръвопролития, но и с просперитет за китайския народ

На което се противи човек, в това е неговият затвор История

На което се противи човек, в това е неговият затвор

Робът Епиктет за свободата, страстта, мъдростта и благородството

Говорим както мислим, живеем както говорим и пишем История

Говорим както мислим, живеем както говорим и пишем

Г. Марков: Българският език продължи да живее с болестите, които го бяха заразили и застрашително да линее

Генералът, пред когото са сведени 200 английски бойни знамена История

Генералът, пред когото са сведени 200 английски бойни знамена

Епопеята при Дойран - нищо не може да спре безумството на храбрите

Как войната отне семейството на Андрей Соколов, но го срещна със сирака Ваня История

Как войната отне семейството на Андрей Соколов, но го срещна със сирака Ваня

Разкъзът „Съдбата на човека" е писан от Шолохов по действителен случай

Първата заложническа криза в САЩ и Яне Сандански История

Първата заложническа криза в САЩ и Яне Сандански

„Аферата мис Стоун" е най-коментираното събитие в Америка в края на 1901 г.

Кан Тервел, спасителят на Европа История

Кан Тервел, спасителят на Европа

Нека на днешния празник си припомним за този български военен подвиг

Хората не са родени да бъдат свободни История

Хората не са родени да бъдат свободни

200 години от смъртта на Наполеон

48 сандъка със златото на Хитлер скрити в дворец-бардак в Полша История

48 сандъка със златото на Хитлер скрити в дворец-бардак в Полша

Изследователите започват разкопки и се надяват да открият 10 тона злато и други богатства

Част от Юда има и в теб, и в мен... История

Част от Юда има и в теб, и в мен...

Крием ли в сърцата си скъперничество, завист и мрачна злоба? Готови ли сме за покаяние?

Доц. Благородка Велева: „Българското население е най-облъчено от Чернобил” История

Доц. Благородка Велева: „Българското население е най-облъчено от Чернобил”

Щетите тук, освен Беларус и Украйна, са най-големи заради информационното затъмнение

Кое е най-лошото решение в историята, взето някога от човек? История

Кое е най-лошото решение в историята, взето някога от човек?

В списъка са Мао, Буш, Томас Мидгли, Дейвид Камерън и изпитващият Хитлер на приемния изпит в академията