Тайните на Града на Мрака

Създаден на територията на Хонконг през 1810 г. като град-крепост, той многократно става заложник на сложните отношения между Китай и Британската империя. От 1898 г. Коулун (наричат го още Ограденият град) остава китайска земя, заобиколена от  хонконгските територии, които са под юрисдикцията на Великобритания.

Постепенно мястото започва да се развива и в него да се  заселват все повече хора. Притегателната му сила се крие в това, че след Втората световна война Китай и Великобритания нямат нито сила, нито желание да наложат влиянието си върху Оградения град. Той става дом на бежанци от китайския режим, които не могат да си позволят живота в Хонконг.

Върху съществуващите в Коулун постройки започва неконтролируемо строителство. Разстоянието между издигащите се до 14 етажа сгради е не повече от 2 м., което превръща улиците в лабиринти без слънчева светлина, по които хората минават приведени заради висящи снопове кабели. „Имаше няколко маршрута, които опознах доста добре, но през останалото време беше нужно да следваш носа си и да видиш докъде ще те отведе.“ - споделя Иън Ламбот, фотограф, който в съавторство с колегата си Грег Жирар, документират живота на това място и издават книгата „Град на мрака“.

До 1990 г. постройките в града стават 500. В тях има само два асансьора и множество „мостове“ между горните етажи. Благодарение на тях обитателите си спестяват слизането до първия етаж, за да отидат в съседна сграда. Коулун се строи в движение, без план и правила, помещенията нямат прозорци и вентилационна инсталация. Това архитектурно чудо, противоречащо на всякаква логика, все още събужда интереса и почудата на архитекти и строители. Жилищата са с големина между 4 кв.м. и 16 кв.м. и служат едновременно за работни места.

Собственици на приземни жилища изкопават кладенци в имотите си, за да имат достъп до вода. Хигиената е предизвикателство, с което хората не успяват да се справят, съжителстват с множество плъхове и хлебарки: „Идвам от бедно село, където хигиенните условия са много по-лоши. Само въздухът беше по-хубав. В Оградения град е добре.“ споделя Им Куок Юен търговец на печено месо.

Електричеството е другият голям проблем, а за производството във фабриките е необходима много електроенергия. В правителствен документ от 1964 г. се отбелязва, че „в градчето Коулун имаше много неразрешени удължения на електрическата мрежа, кабелите бяха сериозно претоварени, опасността от пожар беше висока, а аварийните екипи всяка вечер бяха в района за корекция на системата.“

Най-големият лукс, достъпен за минимален брой хора, е балконът с изглед към отвореното пространство извън града. Покривите са единственото място, на което жителите могат да излязат на слънце, децата да играят или дори да пишат домашните си.  Но почиващите на открито са изложени на силния шум от кацащи самолети на тогавашното хонконгско летище, чиито коридор минава точно над града.

Но от друга страна, в Коулун има множество зъболекарски кабинети, защото, за разлика от Хонконг, в Оградения град не е необходим лиценз за извършване на стоматологична дейност. Занаятът се усвоява в движение, предава се от по-възрастните на децата, които се учат и помагат от съвсем малки.

Медицинските и здравни служби не предприемат действия срещу нерегистрирани зъболекари и лекари, дори са на мнение, че трябва да продължат да ги толерират, освен в случаите когато има опасност за живота на пациентите. Ниските цени на здравните услуги ги правят предпочитани особено от живеещите извън рамките на града.

Този обмен на нелицензирани дейности и производства, който протича между жителите на Коулун и тези на Хонконг, е основата за развитие на селището. Именно гостите на града захранват престъпната дейност, като в него намират всичко, иначе забранено в британските територии.

В последните години преди разрушаването на Коулун, престъпленията и броят на наркозависимите, които изпълват улиците му, драстично намаляват. Някой свидетелства сочат, че по това време триадите осъществяват контрол преди всичко върху снабдяването с вода, което си остава най-незаменимият ресурс за жителите. Не липсват и социални дейности, появяват се малки училища, клиники, църкви, център за възрастни хора.

С подписването на Китайско-британската съвместна декларация през 1984 г., Китай си връща Хонконг. Правят се първите стъпки по посока разрешаване на въпроса със статута на Коулун. Три години по-късно двете страни се договарят градът да бъде разрушен, а жителите му да получат парични обезщетения.

Изненадващо, повечето от тях отказват да напуснат, животът извън Оградения град е много по-скъп, някои се съмняват, че ще могат да изхранват семействата си ако трябва да се съобразяват с регулациите валидни за Хонконг: „Събарянето е реален проблем, ще останем без работа. Обезщетението е толкова малка сума пари, как можем да оцелеем навън?“ споделя страховете си Чан Пак, собственик на хранителен магазин.

Въпреки протестите и отказите да напуснат жилищата си, до 1992 г. и последните останали хора са изселени, а Градът на мрака е окончателно разрушен през април 1994 г.

Само в рамките на една година на негово място е изграден просторен парк, с множество зеленина. Там могат да се видят артефакти от крепостта, а алеите носят имената на улиците и разрушените сгради от бившия град.