История03 април 2023

Българския народ ми даде повече, отколкото мога да му се отблагодаря

На 95 г. почина Мерсия Макдермот

Снимка: knizhen-pazar.net

На 95 г. на 31 март - 6 дни преди рождения си ден, почина Мерсия Макдермот - един от големите приятели на България, разказващ на света с умиление и благодарност за нашата земя.

Британската историчка и писателка бе чуждестранен член на Българската академия на науките, доктор хонорис кауза на Софийския университет и една от най-ревностните пазителки на паметта за Васил Левски. Живяла е 27 години у нас (1962 – 1989). Преподавала е в Английската гимназия в София, нейно дело е съставената на английски „История на България 1392-1885”. Автор е на книгите „Апостолът на Свободата”, „Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев“, „За свобода и съвършенство. Биография на Яне Сандански“, „Български народни обичаи“.

Избрахме да почетем паметта на тази велика жена с няколко откъса от „Апостола на свободата“, книгата, излязла на български през 1970 г. Тя присъстваше в библиотеките на всеки български дом през миналия век.

"На българския народ, който ми даде повече, отколкото мога да му се отблагодаря." - Мерсия Макдермот

За мен Левски не е личност, позната от най-ранните ми години, а внезапно откровение, ослепяваща светлина, която изведнъж озари живота ми. Левски не е поетична измислица – той е жив човек от плът и кръв. Малко са народите, които имат такива герои.

Левски бил в състояние да постъпва подобно на неуязвим митически герой, но всъщност е съзнавал, че в случая се касае за обратното. Неговата смелост е била смелостта на обречения, който е приел най-страшното и вече нямало от какво да се бои. Веднъж го попитали не се ли страхува да бъде уловен от турците. Той отговорил: „Какво ще ме е страх, аз по-напред съм си изпратил душата при Бога и тогава съм тръгнал по този път“.
В Стрелча, когато комитетските членове се били събрали да положат клетва, той забелязал, че ръката на свещеника, с която държал кръста, трепери, и казал: „Защо трепериш, дядо попе? Бъди по-як; то се знае, ние мрем, ще мрем всички, но ще освободим България и децата ни ще добруват“.

В писмата му се повтаря неизменно неговият призив за сговор и отстъпване от личните ламтежи. На Панайот Хитов пише: „Дай, Боже, съгласие и любов: първо между народните ни главатари, пък името българско нека е войвода!“ В дописка до в. „Свобода“ от 28.01.1871 г. четем: „Гледайте да се съгласите по-скоро помежду си, защото времето не чака.“ И пак, и пак: „От едно място трябва да се свири.“ Сравнявал е работата с раздори между „братята съдейственици“ с „жаба през угар“.

Като изисква съгласие и дисциплина пръв дава пример на подчинение. Мисълта да мине от началство към подчинение не го огорчава, както мнозина други народни дейци, които от наранено честолюбие са цепили народа си. Инстинктът на господство е наравно у него с чувството му на дълг. В писмо до Филип Тотю той споделя: „Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса патките.“

Апостолът особено е настоявал българите да не разчитат на външна развръзка, на външни сили. Проницателно е предупреждавал: „Който ни освободи, той ще да ни и пороби.“

До Троянския революционен комитет той пише: „Никой да не се подвежда сляпо в работата.“
„Трябва изпит всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре — магаре.“

Легиите бяха изградени върху пясъчни основи, а четите не предизвикаха никакъв подем всред народа. „Народът не е подготвен – говорел той на своите приятели, – казвам го от опит, като бяхме миналото лято на Балкана, срещнахме твърде големи препятствия и мъчнотии, защото този, за когото си отишъл да мреш, не само доброволно не иска да ти помогне, но още те и предава на общите душмани. Но той, робът, не е виноват, никой се не е погрижил да го приготви, та по тая причина той не знае що да чини. С чети да се приготовлява народът е и опасно, и безполезно: така турците стават нащрек и нашето народно дело среща още по-големи мъчнотии.