Снимка: Prime Minister's Office, Cabinet Public Relations Office , лиценз: CC BY 4.0., Wikimedia Commons
Утрото в Хирошима на 6 август 1945 г. е като всички други. Нищо не предвещава трагедията с невъобразими размери, която ще промени историята на света. Осемгодишният Шигеаки Мори върви по мост, когато небето над него се разтваря. Ослепителен блясък, ударна вълна — и светът изчезва. Детето е хвърлено във водата. Когато изплува, градът вече го няма, пише stripes.com.
Години по-късно момчето ще си спомни, че всички около него на моста са загинали. Самият той оцелява - по случайност, която никога няма да намери своето обяснение. Хирошима отнема около 140 000 живота до края на 1945 г. и се превръща в символ на най-унищожителната сила, която човекът сам е създал и е употребил, за да убива други хора, припомня историята nbcnews.com.
Но историята на Мори не е само за оцеляването. Става дума за възраждане на забравени факти за другите жертви на Хирошима, за които десетилетия никой не си спомня. Мори отдава живота си, за да извади отново на бял свят дълбоко трогателни факти за хора, които би трябвало да мрази.
Американските жертви на атомната бомба
Десетилетия след войната, вече като човек на преклонна възраст, Мори научава, че сред жертвите на атомната бомба е имало и американци. Не войници на бойното поле, а пленници. Американски летци, свалени над Япония преди 6 август 1945 г., държани в Хирошима. Те загиват от бомбата, пусната от „своите“, разказва nbcnews.com.
Историята не се вписва в нито един прост разказ за „виновни“ и „жертви“. Може би затова десетилетия наред почти никой не говори за нея. За Мори обаче тя се превръща в лично дело.
40 години търсене
Той не е историк по професия, но започва прилежно и задълбочено да събира факти - документи, свидетелства, спомени, архиви. Търси имената и открива дванадесет такива, зад всяко от които стои човешка съдба и нещастна участ. Дванадесет американски военнопленници са държани в щаб на военната полиция само на стотици метри от епицентъра на взрива. Когато бомбата пада, те нямат шанс за оцеляване. Мори поименно издирва подробностите от живота на всеки от тях. Разбира как са попаднали в плен, търси техни останали близки в САЩ. Пише им писма - десетки, стотици писма до семейства, които дори не знаят как са загинали техните синове. Някои от писмата никога не получават отговор. Понякога се връщат само няколко думи: „Благодаря, че ни казахте.“
Да върнеш историческата памет за забравените
Къртовският труд на Мори доказва не само, че „архивите са живи“. Усилията му изкарват от забвението имената на загиналите пленници. Паметта за тях се връща, както и почитта, която заслужава всеки загинал. Мори успява да постигне официалното признаване на тези американски летци като жертви на атомната бомбардировка. Той съдейства имената им да бъдат включени в мемориалите на Хирошима. Без обвинения, с дълбока прошка и безпределна човечност.
Мемориална плоча на загиналите в Хирошима американци, снимка: Psjk2106, лиценз Creative Commons Attribution-Share Alike 4.0., Wikimedia Commons
Прегръдката
На 27 май 2016 г. Барак Обама става първият действащ президент на САЩ, който посещава Хирошима. В речта си той споменава „дванадесет американци, държани като пленници“, загинали в трагичния ден. Тези думи не са случайни. Те са резултат от десетилетия упорит труд на един обикновен японец. Мори е сред поканените на церемонията. В един момент американският президент се приближава до него и го прегръща. Снимката обикаля света като доказателство за най-висшите човешки ценности и благодатта на Бог.
Паметта няма националност
Шигеаки Мори често повтаря нещо просто: „Целият този труд не беше в името на хора от вражеска страна. Беше за човешки същества“, пише apnews.com. Мори не оправдава войната, но и не обвинява. Не търси покаянието на отсрещната страна и извинения. Единствената му цел е имената на загиналите да не бъдат забравени.
Мори умира през март 2026 г. на 88 години. Оставя след себе си един изровен от пепелта исторически факт. Един разказ, в който жертвите не са разделени по националност и произход, не са им залепени етикетите „добър“ и „лош“. Разказ, в който паметта не принадлежи на победителите. Разказ за човечността. И за благородството на човешкото сърце.
